ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2 от 13 март 2024 г.
по конституционно дело № 8 от 2024 г.
Конституционният съд в състав: председател: Павлина Панова, членове: Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Десислава Атанасова, при участието на секретар-протоколиста Мариана Малканова разгледа в закрито заседание на 13.03.2024 г. конституционно дело № 8/2024 г., докладвано от съдия Десислава Атанасова.
Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).
Делото е образувано на 9.02.2024 г. по искане на съдебен състав на Окръжeн съд – Плевен (ОС – Плевен), за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 381, ал. 2 и 3 и на чл. 382, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г., посл. изм. и доп., бр. 18 от 2024 г.; НПК). Сезиращият съд поддържа, че оспорените разпоредби са в противоречие с чл. 4, ал. 2, чл. 56 и чл. 121, ал. 1 от Конституцията.
В ОС – Плевен, са образувани две наказателни дела от общ характер – № 12/2024 г. и № 34/2024 г., по внесени от Окръжна прокуратура – Плевен, споразумения за решаване на делото в досъдебното производство по прокурорска преписка № 5913/2023 г. В споразуменията всяко от обвиняемите лица се признава за виновно в извършването на престъпление по чл. 321 от Наказателния кодекс (НК), както и в извършването на седем престъпления по раздел IX „Трафик на хора“ на глава втора от НК.
В искането вносителят излага доводи за твърдяната противоконституционност на „принципната възможност наказателно производство за престъпление „Трафик на хора“ да приключи със споразумение, a в досъдебната фаза и без участието на пострадалото лице и без да са възстановени имуществените вреди (пропуснати ползи) от престъплението“. Сезиращият съд отбелязва, че при тази правна уредба при сключване на споразумение за решаване на делото в досъдебна фаза волята на пострадалия е без значение, за разлика от сключване на споразумение за решаване на делото в съдебна фаза. В мотивите на искането се прави заключение за явна несправедливост на това законодателно решение и се сочи, че „действащата процесуална уредба в НПК е проблематична от гледна точка на правата на пострадалите от трафик на хора“.
Според вносителя изключването на пострадалия като субект на процеса, при решаване на делото със споразумение в досъдебна фаза, го лишава от достъп до съд и е в несъответствие с ценностите на Конституцията поради неосигуряване на ефективна съдебна защита на жертвите на трафик на хора. Това води до неизясняване на всички факти, които са относими за ефективното реализиране на правата на пострадалите от този вид престъпления (С.З. срещу България, № 29263/12, 3 март 2015 г.), до нарушение на задължението на съда да осигури равенство в процеса (чл. 121, ал. 1 от Конституцията), както и да защити правата на гражданите (чл. 117, ал. 1 от Конституцията), противоречи на принципа на справедливостта и равното третиране и не е легитимно оправдание за решаване на делото в разумен срок.
По отношение на разпоредбата на чл. 381, ал. 3 НПК излага съображения за несъответствие с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, като се позовава на практика на Европейския съд по правата на човека (Крачунова срещу България, № 18269/18, 28 ноември 2023 г.).
В искането вносителят сочи, че разпоредбата на чл. 381, ал. 3 НПК, разбирана в контекста на т. 3 на Тълкувателно решение № 2/2016 г. по тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Наказателна колегия на Върховния касационен съд, „прави невъзможно преодоляването на законодателните несъвършенства и противоречи на Конституцията“.
Вносителят мотивира искането си и с препоръките за България в доклада на Експертната група за борба с трафика на хора (GRETA), орган, който следи за прилагане на Конвенцията на Съвета на Европа за борба с трафика на хора (ратифицирана, обн., ДВ, бр. 24 от 20.03.2007 г., бр. 63 от 3.08.2007 г.), целящи подобряване на „достъпа до правосъдие и ефективните средства за защита на жертвите на трафик на хора“ (Оценителен доклад, трети кръг за оценка, 29 април 2021 г.).
С оглед заявения петитум в искането с разпореждане от 31.01.2024 г. на основание чл. 19, ал. 1 във връзка с чл. 22, ал. 4 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) председателят на Конституционния съд е дал указания на сезиращия съд за отстраняване на нередовност на искането, в изпълнение на което е представено допълнение към искането от 9.02.2024 г.
Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, съобрази следното:
Искането по настоящото конституционно дело е направено от субект на инициатива съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията – съд (съдебен състав).
Предмет на искането според неговия петитум е установяване на противоконституционност на чл. 381, ал. 2 и 3 и на чл. 382, ал. 3 НПК.
С промяната на Конституцията от декември 2023 г. (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) е изменен чл. 150, ал. 2, като възможността за сезиране на Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията е предоставена на всеки съд, действащ по своя инициатива или по искане на страна по делото, а не само на състави на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд. По своята същност настоящата редакция на разпоредбата разширява кръга от сезиращи субекти, като запазва конституционно ограничената сезираща компетентност по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, с която досега разполагаха съставите на върховните съдилища. Поради това, когато съд упражнява това ново конституционно правомощие, трябва да следва установената практика на Конституционния съд относно допустимостта на исканията, внесени от състави на Върховния касационен съд или на Върховния административен съд.
Конституционният съд е формирал трайна практика, съгласно която отделни състави на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд имат правомощие да го сезират, в случай че установят несъответствие между Конституцията и закон, приложим по висящо пред тях дело (Определение № 1 от 1.07.1997 г. по к.д. № 5/1997 г., потвърдено в определение от 25.06.2002 г. по к.д. № 12/2002 г.; определение от 29.03.2014 г. по к.д. № 4/2014 г.; определение от 29.04.2015 г. по к.д. № 2/2015 г.; определение от 28.06.2016 г. по к.д. № 7/2016 г.; определение от 17.09.2019 г. по к.д. № 9/2019 г. и др.).
Задължение на сезиращия съд е първи да обоснове, че поставеният въпрос е от значение за решаване на конкретното дело, и да определи приложимото право.
Искане, направено от съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, следва да има за предмет установяване на противоконституционност на действаща законова уредба, приложима по делото. „Въпросът за конституционността на приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд – това противоречи преди всичко на здравия разум, на процесуалната икономия и, което е по-съществено, на смисъла и предназначението на конституционното правосъдие да осигури върховенството на Конституцията“ (Тълкувателно решение № 3 от 2020 г. по к.д. № 5/2019 г.).
Сезирането на Конституционния съд трябва да е не само възможност, а необходимост, произтичаща от конкретното дело. Законовата разпоредба, по отношение на която сезиращият субект е установил несъответствие с Конституцията, трябва да е приложима по висящото пред него дело. Това означава, че без отговора на поставения въпрос сезиращият съд не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната си функция.
Конституционният съд потвърждава своята практика и във връзка с прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС в контекста на новата редакция на чл. 150, ал. 2 от Конституцията (определение от 14.09.2021 г. по к.д. № 13/2021 г.; определение от 5.10.2021 г. по к.д. № 15/2021 г.). В Решение № 5 от 14.06.2022 г. по к.д. № 13/2021 г. Конституционният съд обобщава, че „не отстъпва от своята позиция, че изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС […] и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Тази преценка от сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект […] попада също така в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция“ (в този смисъл и Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к.д. № 15/2021 г.). Съдът отбелязва, че „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие“.
Конституционният съд подчертава, че „съответстващото на правото на ЕС тълкуване на вътрешната правна норма в неговия обхват е определящо за прилагането на тази норма. То може да позволи преодоляване на противоречие между вътрешната норма и правото на ЕС, от една страна, както и между вътрешната норма и националната конституция, от друга страна. Така обоснованият подход е още по-наложителен в случаите […] когато оспорената пред Конституционния съд норма – или целият акт – транспонира съюзна директива“. „Само ако след осъществяването в пълнота на този анализ за съда остане или възникне основателно съмнение за противоречие с Конституцията на приложима вътрешна правна норма или на относима съюзна правна норма, той следва да потърси произнасяне на Конституционния съд със съответните доводи.“
Преценката на сезиращия по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията съд относно приложимото право е в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция (Определение № 2 от 2021 г. по к.д. № 15/2021 г.).
Наред с посоченото, за да е допустимо искане за упражняване на възприетата в Конституцията специфична форма на инцидентен контрол за конституционосъобразност, следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда, изразена чрез приведени доводи.
Конституционният съд подчертава, че за да е налице валидно сезиране, е необходимо също така поставеният за разрешаване в искането въпрос да е от кръга на неговата компетентност. Последното представлява необходимо условие за допускане на направено искане и преминаване на конституционното дело във фазата по същество.
С искане, направено на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, сезиращият съд не може да очаква от Конституционния съд да се произнесе по въпроси от компетентността на самия сезиращ орган.
В настоящото искане като основание за оспорване на разпоредбата на чл. 381, ал. 2 НПК е посочено невключването на раздел IX „Трафик на хора“ от глава втора на НК в кръга на тежки умишлени престъпления, за които не се допуска сключване на споразумение за решаването на делото в досъдебното производство. Във връзка с това твърдение е оспорена и разпоредбата на чл. 382, ал. 3 НПК, която предвижда, че в съдебното заседание участват прокурор, защитник и обвиняем, но не и пострадалият.
Съдът обръща внимание, че съгласно чл. 62, ал. 1 от Конституцията законодателната власт се осъществява единствено от Народното събрание. Конституционният съд не е компетентен да замества волята на законодателя със свое решение, нито да дава указания на Народното събрание каква правна уредба да създава. Допускането за разглеждане по същество на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията на искане за твърдяна липса на необходима правна уредба би означавало съдът да излезе извън пределите на своите правомощия в рамките на инцидентния нормен контрол и да се превърне в позитивен законодател (Определение № 2 от 1994 г. по к.д. № 1/1994 г.).
В заключение Конституционният съд отбелязва, че отсъствието на ясни изводи за приложимото право, в частност относно правото на Европейския съюз, и привеждането на доводи за липсваща правна уредба в подкрепа на твърдяната противоконституционност на оспорените законодателни разпоредби, предвид изложените по-горе съображения, обосновават недопустимост на искането.
По изложените съображения и на основание чл. 13 ЗКС и чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ПОДКС Конституционният съд
ОПРЕДЕЛИ:
Отклонява искането на Окръжен съд – Плевен, за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 381, ал. 2 и 3 и на чл. 382, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г., последно изм. и доп., бр. 18 от 2024 г.).
Прекратява производството по к.д. № 8/ 2024 г.
Връща искането на вносителя заедно с препис от определението.
Председател: Павлина Панова
СТАНОВИЩЕ
на съдия Борислав Белазелков по Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г. на основание чл. 32, ал. 5 от Правилника за организация на дейността на Конституционния съд
Представям това становище, тъй като не споделям част от мотивите на посоченото определение на Конституционния съд (КС).
I. Предмет на делото е установяване на противоконституционност на чл. 381, ал. 2 и 3 и на чл. 382, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
В определението се приема, че за надлежното сезиране на КС по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията е необходимо вносителят:
1. да е съд по висящо пред него дело;
2. да определи приложимото право, като е изяснено приложното поле на правото на Европейския съюз и последиците от неговото приложение в материята по предмета на делото;
3. да изрази своето становище, че приложимият закон е противоконституционен, като се основава на достигнатата своя убеденост, изразена чрез приведени доводи, черпени от осъществения в пълнота анализ на приложима вътрешна правна норма или на относимата съюзна правна норма;
4. първи да обоснове, че поставеният въпрос е от значение за решаване на конкретното дело, което означава, че без отговор на него той, като съд по съществото на делото, не е в състояние да осъществи конституционосъобразно правосъдната си функция; както и
5. неконституционосъобразността на приложимия закон да не се извежда от наличието на празнота в него.
II. Искането е отклонено поради наличието на празнота в посочените разпоредби – невключването на раздел IX „Трафик на хора“ от глава втора на НК в кръга на тежки умишлени престъпления, за които не се допуска сключване на споразумение за решаването на делото в досъдебното производство и невключването на пострадалия сред участниците в съдебното заседание за одобряване на постигнатото в досъдебната фаза споразумение наред с прокурора, защитника и обвиняемия; както и поради отсъствието на ясни изводи за приложимото право, в частност относно правото на Европейския съюз.
III. Няма съмнение, че извън правомощията на КС е да запълва празноти в закона. Това е правомощие на съдилищата.
Действително единствено в правомощията на Народното събрание е да преценява кои обществени отношения се поддават на трайна уредба и следва да бъдат уредени в закон. Непълноти в правото обаче няма, непълноти може да има само в закона. Затова чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА) постановява, че: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта, а ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.“ Същото постановява и КС, като отрича възстановителното действие при обявяването на противоконституционността на нормативен акт.
Съгласно чл. 46, ал. 3 ЗНА наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава със запълването на празнота в закона, т.е. за непротивоправни (незабранени) деяния не се носи наказателна, административна, нито дисциплинарна отговорност. Последното обаче не се отнася до процесуалните закони, в т.ч. НПК. Празнотите в него подлежат на запълване според принципите на наказателния процес и принципите (основните начала) на правото.
Отделно стои въпросът, че в случая няма празнота в закона. Обратното: невключването на „трафика на хора“ сред тежките умишлени престъпления означава, че за такива престъпления се допуска сключване на споразумение за решаването на делото в досъдебното производство; както и че от участието в съдебното заседание за одобряване на споразумението, постигнато вън от това производство, е изключен пострадалият.
IV. От мотивите на определението става ясно, че вносителят трябва да изясни приложното поле на правото на Европейския съюз и последиците от неговото приложение, за да покаже, че необходимостта да отправи искането пред КС е възникнала в резултат на неуспеха му сам да преодолее противоречието между приложимия закон и Конституцията, след като е изпълнил правомощията си по чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Правомощията на съда по делото обаче не се изчерпват с прилагането на правото на Европейския съюз, което има приоритет пред нормите на вътрешното законодателство. Със същия приоритет се ползват и нормите на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), както и нормите, произтичащи от другите международни договори, които са станали част от вътрешното право.
В отправеното искане има позоваване на противоречие на оспорените разпоредби с ЕКПЧ, като е посочена съответна практика на Европейския съд по правата на човека, както и противоречие с друг международен акт, действащ на територията на България – Конвенцията на Съвета на Европа за борба с трафика на хора, без да е уточнено дали тя урежда пряко приложими права на гражданите.
В правомощията на съда по делото е да преодолее сам противоконституционността на съответния вътрешен закон също и като прилага пряко Конституцията, когато това е възможно.
Когато съдът по делото разполага с правомощия сам да преодолее противоречието на съответната норма от вътрешното законодателство с международен източник на правото, който е в хармония с Конституцията, отправянето на искане за обявяване на противоконституционност на вътрешния закон не е необходимост.
Не е необходимост отправянето на искане за обявяване на противоконституционност на вътрешния закон и когато съдът по делото може да приложи Конституцията пряко.
С определенията по допускане на постъпващите от съдилищата искания за обявяване на противоконституционност на приложимия закон КС може да разграничи точно своите от техните правомощия и така да улесни правилното приложение от съдилищата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, а също и да стимулира прякото нейно приложение, когато това е възможно.
V. В заключение, към посочените в определението предпоставки за надлежно сезиране на КС по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията следва да се добавят:
1. задължението на вносителя да изясни също приложното поле на ЕКПЧ и нормите, произтичащи от другите международни договори, които са станали част от вътрешното право, както и последиците от тяхното приложение в материята по предмета на делото, и
2. изчерпването на възможността вносителят да приложи Конституцията пряко.
Това, че в първите случаи липсва възможност за отправяне на преюдициално запитване за автономно тълкуване до органите по приложението на съответните международни договори, не обосновава необходимост от отправянето на искане по чл. 152, ал. 2 от Конституцията към КС, докато възможността за пряко прилагане на Конституцията изключва необходимостта от отправяне на такова искане.
Конституционен съдия: Борислав Белазелков
СТАНОВИЩЕ
от съдия Атанас Семов по Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г.
Първото искане до Конституционния съд (КС) от съд от съдебната система по силата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, по чиято допустимост КС се произнася, предполага очертаване поне в общи рамки на разбирането му за изискванията, на които трябва да отговаря всяко искане от съд. Намирам, че тази задача в немалка степен е изпълнена с настоящото Определение № 2 по к. д. № 8/2024 г., подкрепих и неговия диспозитив. Изразявам обаче резерви във връзка с два обсъдени в мотивите на това определение проблема.
І. Относно изискването за „достигната убеденост“
Според мен може да въведе в заблуждение и да доведе до силно ограничаване на осъществяването на предоставеното на всички съдилища право да сезират КС посоченото в определението, че за да е допустимо, искането „…следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда, изразена чрез приведени доводи“.
1. Наистина е възможна ситуация, в която съд (съдебен състав), който се произнася по дело, установява по несъмнен за него начин противоречие с Конституцията на приложима по делото норма от закон. В този случай той следва просто да „препрати“ проблема за разрешаване от КС, ако се възприема разбирането, че сам не е компетентен да прогласи – дори инцидентно и с правни последици само за страните по делото (inter partes) – неприложимост на тази законова норма поради противоконституционност. Разбира се, с резервата, че в някои случаи конституционната норма, противоречие с която установява, може да е самоизпълнима, поради което съдията може – и е длъжен по смисъла на чл. 5, ал. 2 от Конституцията1 – да приложи самата конституционна норма и да реши делото на основание именно на тази норма, а не на противоречащата й законова.
2. Много по-вероятна обаче е ситуация, при която съдът (съставът) достига до основателни съмнения относно противоконституционността на приложима по делото пред него законова норма, без да може да постигне (непоколебимо) убеждение. Повечето конституционни норми са с висока степен на абстрактност. Също така повечето конституционни норми не са били предмет на задължително тълкуване от страна на КС. Не можем да отречем, че практиката на КС относно някои конституционни норми не е непременно ясна или напълно последователна. Във всяка от тези хипотези смятам за несъмнено възможно съдебният състав да достигне до основателни съмнения за противоконституционност, без да е в състояние да формира несъмнена убеденост. Не можем да не установим, че понякога до убеденост не успява да достигне дори мнозинството от членовете на КС (при което разглежданото искане се отхвърля, поради …непостигане на мнозинство за установяване на противоконституционност).
Впрочем смятам за необходимо да се има предвид, че всяка убеденост е „несъмнена“ – при наличието на съмнение няма убеденост. Както и че в процеса на изграждането на своето виждане съдът може да направи съответстващо на Конституцията тълкуване на приложимата по делото законова норма и по този начин да преодолее основанията за съмнение за противоконституционност.
Поради това смятам, че на този етап от развитието на практиката на КС и в конкретизация на изразеното в настоящото определение на КС е уместно да се възприеме разбиране, че всеки съд, който се произнася по заведено пред него дело, може да поиска произнасяне на КС винаги, когато:
– е убеден или има основателни съмнения относно съответствието с Конституцията на приложима по делото пред него законова норма;
– тези съмнения не може да бъдат определени като „лишени от разумно основание“2 (в практиката си относно аналогичното в своята същност преюдициално запитване до него Съдът на ЕС определя за недопустими въпроси, които „не предполагат никакво разумно съмнение“);
– и не може да бъдат преодолени на основата на наличната практика на КС или чрез средствата на съответстващото на Конституцията тълкуване на спорната законова норма.
3. Във всички случаи незаобиколимо е изискването съмнението да бъде „основателно“ и да бъде мотивирано ясно и изчерпателно в акта, с който съд сезира Конституционния съд. От конституционната юрисдикция не може да се очаква – нито изобщо да се иска – да изяснява на сезиращия съд приложимото по делото пред него право. Поради това и отнасяне на въпроса до КС е допустимо само след изясняване дали законовата норма, за която се иска обявяване на противоконституционност, попада в обхвата на правото на ЕС и при положителен отговор – изясняване на всички произтичащи от това последици (в частност неприложимост на въпросната законова норма поради установено – именно от самия съд по делото по същество – противоречие с правото на ЕС). Включително след отправянето – когато е необходимо и допустимо – на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването или валидността на приложима по делото или относима към неговия предмет съюзна правна норма.
Не може да се иска обявяване на противоконституционност на приложима по дело пред съд законова норма, без в акта, с който сезира КС, сезиращият съд да посочи ясно, мотивирано и изчерпателно основателни съмнения за конституционосъобразността и причините за тези съмнения. В този смисъл мотивите на искане от съд до КС трябва да водят до заключение в смисъл на „въз основа на изложеното настоящият съдебен състав достига до извод за противоконституционност на… (разпоредба от закон)“.
За добро или лошо, Конституцията не предоставя на съдилищата право да искат от КС тълкуване на конституционни разпоредби. Конституционната юрисдикция не може и „първи да обоснове, че поставеният въпрос е от значение за решаване на конкретното дело, и да определи приложимото право“ – това е „задължение на сезиращия съд“, както според мен правилно се посочва в настоящото определение.
С оглед допустимостта на разглежданото по настоящото дело пред КС искане от съдебен състав приемам за правилен извода, че дори изложеното тук по-широко разбиране за изискванията към съдържанието на искането не е удовлетворено.
______________
1 Основополагащо за това разбиране е Решение на Конституционния съд (РКС) № 10/1994 г. по к. д. № 4/1994 г., където дори се посочва, че „чл. 5, ал. 2 има значение само да подчертае нещо, което обективно е налице“. КС прогласява ясно, че „Конституцията подлежи на прилагане както всеки друг нормативен акт. Позоваването на Конституцията в един спор в областта на гражданското, наказателното, административното или някакъв друг клон на правото не изисква специален процесуален ред за разрешаването му. …Решението по такъв спор няма да има общозадължителна сила, а ще породи действие само за конкретния случай. Инстанционната проверка на правилността му ще се осъществи на общо основание по реда на действащото процесуално законодателство. Това отличава решението на правоприлагащия орган от решение на Конституционния съд (…)“. И обобщава в диспозитива: „по силата на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията (чл. 5, ал. 2) всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на основния закон в защита на своите права и законни интереси. Решенията на правоприлагащите органи във връзка с прилагането на непосредствено действуващите конституционни норми нямат общозадължителна сила, а пораждат действия само за конкретния случай, като подлежат на предвидения в съответните процесуални закони инстанционен контрол.“
Поради това поддържам виждането си, изразено в становище относно Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Както и виждането, изразено от съдия Красимир Влахов, Непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата, Научни и практически публикации, news.lex.bg, 11.04.2019 г.
2 Няма да има никакво разумно основание напр. искане за обявяване на противоконституционност на норма, за която КС вече се е произнесъл, освен ако нормата не е изменена след неговото произнасяне. Или искане относно норма, която противоречи на правото на ЕС – и поради това е неприложима на общо основание, с резервата за допустимо сезиране на КС в случай, че според сезиращия съд е налице нарушение (на практика от относимата съюзна правна норма) на националната конституционна идентичност (по мое мнение необходимо преди съдът да отнесе въпроса до Съда на ЕС и ако самият КС не е намерил основание да направи това, виж подробно в „Конституционни изследвания“, т. ІІІ, стр. 41 и сл.).
ІІ. Относно „запълването на празноти“ в оспорена норма
На второ място, не приемам изразеното в настоящото определение на КС разбиране, че „допускането за разглеждане по същество на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията на искане за твърдяна липса на необходима правна уредба би означавало Съдът да излезе извън пределите на своите правомощия в рамките на инцидентния нормен контрол и да се превърне в позитивен законодател (Определение № 2 от 1994 г. по к. д. № 1/1994 г.)“.
1. Смятам за възможно да се поиска установяване на противоконституционност на правна норма – именно в нейната действаща редакция и именно с оглед на нейното съдържание – поради невключването в нея на дадени правни субекти, обстоятелства, условия и др. Това не би било празнота в правната уредба изобщо, а празнота в конкретна правна норма (или разпоредба). Една правна норма може например да бъде дискриминационна, понеже посочва (се отнася за) едни лица, но не и за други… Може би е спорно дори дали изобщо става дума за „празнота“. Същественото е дали се иска установяване на противоконституционност на действаща правна норма (при сезиране от съд – само законова). Евентуалното релевиране на „невключване“/„изключване“ („празнота“) в тази норма е само възможно основание за установяване на противоконституционност, преценката по което е предмет на произнасянето от КС по същество. В тази хипотеза попада според мен настоящият случай и искането не следваше да бъде отклонявано на това основание.
Не всяка „празнота“ в една правна норма представлява правен порок, още по-малко основание за установяване на противоконституционност. Ако обаче в произнасянето си по същество КС установи, че в тази своя редакция оспорената норма противоречи на Конституцията, той ще прогласи именно и само това. Неговото произнасяне не „запълва“ празнотата, а само я констатира и определя като несъответна на Конституцията. Различен е случаят, когато КС прави съответстващо на Конституцията тълкуване, съхраняващо оспорената норма – макар и в този случай да намирам за спорно дали може да се мисли за „запълване на празнота“.
2. Разбира се, вярно е, че „…съгласно чл. 62, ал. 1 от Конституцията законодателната власт се осъществява единствено от Народното събрание“ и „Конституционният съд не е компетентен да замества волята на законодателя със свое решение, нито да дава указания на Народното събрание каква правна уредба да създава“. В този смисъл споделям и разбирането (изразено в Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г.), че обявяването на противоконституционност на една норма не „възстановява“ нейната „предходна редакция“ (когато има такава) – това вече би представлявало заместване на волята/преценката на автора на акта с тази на КС, а и е възможно „предходната редакция“ да е била в още по-съществено (напр. засягащо по-широк кръг лица или права) противоречие с Конституцията.
Смятам, че не може да се отрече обаче, че всяко прогласяване на противоконституционност на правна норма/акт имплицитно съдържа ориентири (нека не са „указания“, със сигурност не и изрични) за последващите мерки за „уреждане на правните последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил“ (чл. 22, ал. 2 от Закона за Конституционен съд), вкл. постановилият акта намери за необходимо отново да приеме правна уредба с вече съответстваща на Конституцията редакция.
Поради това не смятам, че релевирането на „празнота“ в законова правна норма е основание за недопустимост на искането до КС за нейното обявяване за противоконституционна.
В заключение намирам, че осигуряването на върховенството на Конституцията изисква ефикасно упражняване от съдилищата от съдебната система на предоставеното им с новата разпоредба на чл. 150, ал. 2 от Основния закон, което е възможно само при ефикасно осъществяване в пълнота на техните правосъдни задължения.
Конституционен съдия: Атанас Семов
2181
