РЕШЕНИЕ № 4 от 20 април 2021 г.
по конституционно дело № 1 от 2021 г.
Конституционният съд в състав: председател: Борис Велчев, членове: Георги Ангелов, Анастас Анастасов, Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Павлина Панова, Атанас Семов, Красимир Влахов, при участието на секретар-протоколиста Милена Петрова разгледа в заседание на 20 април 2021 г. конституционно дело № 1/2021 г., докладвано от съдията Филип Димитров.
Делото е образувано на 1.02.2021 г. по искане на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционността на § 2 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ЗДЗЗД) (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.) на основание противоречие с чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 3 и 5 от Конституцията.
С определение от 16.02.2021 г. Конституционният съд е допуснал разглеждане на искането по същество, конституирал е като заинтересовани институции президента, Народното събрание, Министерския съвет, министъра на правосъдието, Върховния административен съд, Върховния касационен съд, главния прокурор, омбудсмана и е отправил покана да предложат писмено становище по делото проф. д.ю.н. Ангел Калайджиев, проф. д.ю.н. Екатерина Матеева, проф. д.ю.н. Иван Русчев, проф. д.ю.н. Пламен Киров, проф. д-р Огнян Герджиков, проф. д-р Пенчо Пенев, доц. д-р Красен Стойчев и доц. д-р Траян Конов.
От поканените заинтересовани институции становище представя единствено министърът на правосъдието. В него се споделя позицията на вносителя на искането за противоконституционност на § 2 от ЗДЗЗД. Като основание се сочи противоречие с принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията поради въвеждането на обратно действие, несъвместимо с принципа на правна сигурност и противоречие с чл. 19, ал. 1, чл. 19, ал. 2, чл. 17, ал. 3 и чл. 17, ал. 5 от Конституцията.
Постъпили са правни мнения от проф. д-р Огнян Герджиков и от проф. д.ю.н. Ангел Калайджиев в качеството им на изтъкнати специалисти от науката и практиката. В тях се поддържа наред с доводите на вносителите по чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 3 и 5, че оспорваната разпоредба е противоконституционна на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията.
Постъпило е и становище (непоискано) от адвокатска кантора „Лалев“ (адв. Николай Лалев), според което аргументите за противоконституционност по всички посочени текстове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Като разгледа по същество искането, Конституционният съд, за да постанови решението си, взе предвид следното:
Преходното правило на § 2 от ЗДЗЗД има следното съдържание:
„§ 2. За заварените случаи давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.“
Разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД има за последица прилагане на нормата на чл. 112 ЗЗД (10 г. погасителна давност за парични вземания на физически лица) не от момента на нейното влизане в сила, каквото е общото правило, изводимо от чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България (Конституцията), а от дата, предхождаща този ден: денят, в който вземането е станало изискуемо, денят на първото действие по изпълнението или денят на влизане в сила на акта, с който е признато вземането. Съгласно § 3 от ПЗР на ЗДЗЗД законът влиза в сила в 6-месечен срок от деня на обнародването му в „Държавен вестник“ от 2.06.2021 г.
Вземанията, за които някой от уредените в § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД юридически факти се е осъществил преди влизане на чл. 112 ЗЗД в сила, са погасени или ще бъдат погасени по давност в кратък срок след влизане на чл. 112 ЗЗД в сила, независимо че съгласно закона, който е действал по време на настъпването на тези юридически факти, те не би следвало да са погасени по давност, защото давността е прекъсната. Преходното правило на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД преурежда последиците от юридически факти по начин, с който се засягат придобити вече права на принудително удовлетворение на вземания от неизправни длъжници. Разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД има „обратно действие“.
Правилото на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД е новост за българското гражданско право, тъй като законодателят досега не е въвеждал абсолютна погасителна давност в отношенията между частноправни субекти.
Конституционният съд многократно и последователно е имал възможност да подчертае, че принципът на правовата държава, прогласен в Преамбюла и в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, включва изискването за правна сигурност от формална страна (Решение № 1/2005 г. по к. д. № 8/2004 г.; Решение № 7/2009 г. по к. д. № 11/2009 г.; Решение № 7/2012 г. по к. д. № 2/2012 г.; Решение № 4/2014 г. по к. д. № 12/2013 г.) за яснота на правните норми, включително вътрешна непротиворечивост на законодателството (Решение № 9/1994 г. по к. д. № 11/1994 г.; Решение № 8/2012 г. по к. д. № 16/2011 г.; Решение № 3/2012 г. по к. д. № 12/2011 г.; Решение № 1/2014 г. по к. д. № 22/2013 г.; Решение № 1/2014 г. по к. д. № 22/2013 г.). За да съответства на принципа на правова държава, законодателството следва да не създава взаимноизключващи се правни положения, неразбираеми, неясни задължения, защото това сериозно би затруднило правоприлагането и законосъобразното протичане на обществените отношения (Решение № 9/1994 г. по к. д. № 11/1994 г.; Решение № 5/2002 г. по к. д. № 5/2002 г.; Решение № 4/2010 г. по к. д. № 1/2010 г.; Решение № 8/2012 г. по к. д. № 16/2011 г. и др.). Законодателният орган също е обвързан от законите, които приема, наред с всички останали субекти на правото (Решение № 11/1999 г. по к. д. № 7/99 г.; Решение № 5/2000 г. по к. д. № 4/2000 г.).
С § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД са въведени три момента, от които започва да тече давността за заварените случаи, но те не обхващат всички законови хипотези, в които започва да тече погасителната давност (чл. 114, ал. 1 – 4 ЗЗД) и които прекъсват давността (чл. 116, букви „а“ – „в“ ЗЗД). Пример в това отношение са прекъсването с признание на длъжника или с направено по установения от закона ред възражение. Така се създава неяснота в закона поради липса на единен момент за начало на абсолютната давност.
Законността, правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред са устойчиви характеристики на правовата държава, в какъвто смисъл Конституционният съд неведнъж се е произнасял. Принципът на правна сигурност обаче не следва да се абсолютизира и разбира като задължение за неизменност на законодателството (Решение № 10/2012 г. по к. д. № 15/2011 г.). Принципът на правна сигурност въвежда формално юридическо изискване към законодателството да бъде вътрешно непротиворечива, хармонична система от норми.
Проявление на правовата държава в материален смисъл е изискването за материалната справедливост. При засягане с ретроактивни законодателни мерки на придобити конституционни права тя се накърнява. Това е така заради съществуващата обвързаност между формалния елемент на правовата държава – правната сигурност и материалното й съдържание (Решение № 12/2016 г. по к. д. № 13/2015 г.).
В Конституцията няма забрана материалният гражданскоправен закон да има обратно действие. Такава забрана изрично е предвидена в разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Конституцията и тя се отнася само до законите, с които се предвижда наказателна отговорност. По тълкувателен път обаче от основополагащия принцип на правова държава Конституционният съд е извел забрана за въвеждане на данъчни задължения с обратно действие на закона (в Решение № 9/1996 г. по к. д. № 9/1996 г.; Решение № 12/2010 г. по к. д. № 15/2010 г.; Решение № 10/2013 г. по к. д. № 8/2013 г.), ретроактивното отпадане на задължението за заплащане на държавна такса за държавата и държавните учреждения (Решение № 3/2008 г. по к. д. № 3/2008 г.), обратно действие на гражданскоправни норми с устройствен характер (Решение № 14/2010 г. по к. д. № 17/2010 г.; Решение № 8/1994 г. по к. д. № 9/1994 г.). Материалният граждански закон по изключение може да има обратна сила, но това не следва да се приложи за основните конституционни права (Решение № 12/2010 г. по к. д. № 15/2010 г.), каквото е правото на частна собственост. Съдът приема, че „…Правилото за неретроактивност на правните норми трябва да се прилага във всички случаи, когато се цели с нови правни норми засягане на права или създаване на задължения за минало време, но не важи за случаите, когато от правните нормативни актове се придобиват права“ (Решение № 10/2011 г. по к. д. № 6/2011 г.).
Както неведнъж вече Конституционният съд се е произнасял, правото на частна собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията включва имущественото право на вземане и възможността за неговото събиране (Решение № 19/1993 г. по к. д. № 11/93 г.; Решение № 17/1999 г. по к. д. № 14/1999 г.; Решение № 2/2000 г. по к. д. № 2/2000 г. и др.).
По силата на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията държавата е длъжна да гарантира и защитава правото на собственост и да осигурява и защитава неприкосновеността на частната собственост (Решение № 17/ 1999 г. по к. д. № 14/1999 г.; Решение № 5/2006 г. по к. д. № 1/2006 г.; Решение № 15/2010 г. по к. д. № 9/2010 г. и др.). Законодателят при упражняване на дейността си е длъжен да се въздържа от предприемането на мерки, които влизат в противоречие с конституционния принцип за закрила на неприкосновеността на частната собственост.
Хипотезите, в които е конституционно допустимо принудително накърняване на правото на собственост, са ограничени. Извън хипотезите на отнемане на незаконно придобито имущество частната собственост може да бъде засягана чрез принудителното й отчуждаване за държавни и общински нужди само въз основа на закон, когато тези нужди не могат да бъдат задоволени по никакъв друг начин, след определяне и изплащане на равностойно на отнеманата вещ обезщетение. Принудителното отчуждаване е изключение от принципа за неприкосновеност на частната собственост, поради което е недопустимо да се тълкува разширително (Решение № 6/2013 г. по к. д. № 5/2013 г.).
Параграф 2 от ПЗР на ЗДЗЗД заличава последиците на юридическите факти, прекъсващи давността. С него се придава нов правен ефект на настъпили до влизането му в сила юридически факти. По силата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД вземането на кредиторите се погасява независимо от техните действия или бездействия. С влизането в сила на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД кредиторите, по отношение на които е изтекъл десетгодишният срок, не могат да защитят правото си на вземане. Когато са ангажирали сили и средства (заплащане на хонорар за адвокатска защита, на държавни такси, разноски по предявяването на иск или образуването на изпълнително производство и т.н.) за предприемането на действия по чл. 116 ЗЗД, тези кредитори не са могли да предвидят, че законодателят ще въведе ретроактивна „абсолютна давност“ и ще лиши от правни последици действията им. Този отрицателен за патримониума им ефект не може да бъде компенсиран от шестмесечния vacatio legis.
Подобни законодателни мерки, с които се посяга върху придобити права, създават опасност за доверието в българското право и в стабилността на законовата уредба у нас (Решение № 7/2001 г. по к. д. № 1/2001 г.).
Преходното правило на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД не е насочено към легитимна цел от конституционен порядък. Правото на лицата, които са се поставили в ролята на длъжник чрез обедняването на други лица, техни кредитори, да бъдат забравени, да спрат да са „вечен длъжник“ не е конституционно право. С изводимата от § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД норма се погасява възможността за принудително събиране от всички кредитори независимо дали са такива на добросъвестен, или недобросъвестен длъжник. Така държавата не осигурява правна закрила на вземане на един кредитор, който е предприел мерки като например иска по чл. 135 ЗЗД, за да потърси защита срещу действия на длъжника, насочени към неговото увреждане.
Преходното правило на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД създава с обратно действие привилегия на една група лица (физически лица – длъжници) пред друга група лица (физически и юридически лица – кредитори), с което се накърняват конституционните начала на чл. 6, ал. 2 и чл. 19, ал. 2 от Конституцията. В несъответствие с основополагащия за гражданското право принцип на равнопоставеност между частноправните субекти засегнатите от обратното действие на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД кредитори не разполагат с възможност за защита на правото си на вземане и съответно – компенсиране на настъпилите от това в техния патримониум неблагоприятни правни последици.
Равенството пред закона (Преамбюла и чл. 6, ал. 2 от Конституцията) като конституционен принцип на гражданското общество и правовата държава „е основа за тълкуване и прилагане на Конституцията и за нормотворческата дейност“ и основно право на гражданите (Решение № 14/1992 г. по к. д. № 14/1992 г.). Когато се накърнява правото на кредиторите да реализират вземанията си, се нарушава конституционният принцип на равнопоставеност при упражняване на стопанска дейност (Решение № 3/1997 г. по к. д. № 31/1996 г.).
Принципът на равенство пред закона има две основни проявни форми – забрана за произволно неравнопоставяне и задължение за равно третиране (Решение № 1/2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Забраната за произвол е материален елемент от принципа за правова държава и е насочен към държавните органи, в това число и законодателя. Повелята за равно третиране се изразява в задължение за публичната власт да третира „еднаквите еднакво“ (Решение № 11/2010 г. по к. д. № 13/2010 г.).
Принципът на равенството на правните субекти пред закона по отношение на уредбата на стопанската дейност на правните субекти намира проявление в изискването на чл. 19, ал. 2 от Конституцията чрез законите да се създават и гарантират на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност. Правилото на чл. 19, ал. 2 от Конституцията изисква всички субекти, които осъществяват идентична или сходна дейност в даден отрасъл на икономиката, да бъдат поставени при еднакви правни условия. Равенството на гражданите пред закона не изключва правото на законодателя да въведе със закон специфични условия и/или изисквания за упражняване на определена дейност. Ако тези условия са еднакви за всички, които я упражняват, те са равнопоставени, независимо от това, че част от тях не могат фактически да отговорят на тези условия.
Нормата, предмет на настоящото производство, третира неравно и с обратна сила длъжниците физически лица и останалите длъжници, които не се ползват от привилегията на абсолютната давност. В по-добра позиция се поставят длъжниците, които са се възползвали от възможностите за забавяне принудителното събиране на дълговете им и умишлено са увредили кредиторите си, от тези, които са спазили основополагащия за облигационното право принцип „Pacta sunt servanda“. Длъжникът не би следвало да „може да черпи права от неправомерното си поведение, което е основание за образуване на изпълнителното производство“ (Решение № 1/2008 г. по к. д. № 10/2007 г.). Налице е неравно третиране и по отношение на кредиторите на физически лица, които не са търговци, и на физически лица, които са търговци. Преходното правило на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД не въвежда условия или изисквания към упражняването на определена дейност в закрила на обществен интерес или ценност от конституционен ранг.
Неясно е защо преходното правило на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД не се прилага за част от физическите лица, които извършват стопанска дейност – едноличните търговци, и физическите лица – съдружници в дружество по чл. 357 ЗЗД, а засяга всички останали групи физически лица, които извършват стопанска дейност по занятие – земеделски стопани, занаятчии, лица, упражняващи свободни професии, и другите видове съдружници в търговски дружества, включително неограничено отговорните съдружници и „тайните съдружници“.
С оглед горните съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд приема, че разпоредбата на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.) противоречи на чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 17, ал. 1 и 3 и чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията и
РЕШИ:
Обявява за противоконституционна разпоредбата на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.).
Решението е подписано с особени мнения от съдиите Гроздан Илиев и Филип Димитров.
Председател: Борис Велчев
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Филип Димитров
по конституционно дело № 1 от 2021 г.
Не съм съгласен с обявяването на § 2 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ЗД на ЗЗД) (ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г.) за противоконституционен по следните съображения:
По чл. 17, ал. 3 във връзка с чл. 6 (визиран от мнение на amicus curiae) от Конституцията се твърди, че въвеждането на т. нар. „абсолютна давност“ поставя кредиторите в положение на неравенство. Ще рече: тези кредитори, които не са успели да реализират правата си, спрямо онези, които са имали повече късмет с длъжници, респ. с тяхната добросъвестност. Само по себе си това не засяга равенството пред закона – той не се грижи за късмета на гражданите. Законодателят обаче е в правото си да извършва вмешателства в режима на собствеността, респ. на вземанията (сравни Решение № 19/21.12.1993 г. по к. д. № 11/93 г.) по своя суверенна преценка, в рамките на разумни граници (т.е. да не се допуска прекомерност по смисъла на решения № 14/4.11.2014 г. по к. д. № 12/2014 г. и № 2/12.03.2015 г. по к. д. № 8/2014 г.), които наричаме пропорционалност.
Неслучайно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Конституцията третира собствеността и наследяването заедно. Не може да се спори, че законодателят определя кой и как наследява. Българският закон признава това право на племенниците, но го отнема на братовчедите, което много други законодателства, подчинени на същите европейски принципи и стандарти, не правят. Българският закон зачита волята на наследодателя, доколкото не накърнява правата на наследници със запазена част – ограничение, което други законодателства не правят или го правят, но в различна степен. Всяко от тези законодателни решения би могло да бъде променено, без такава промяна да е противоконституционна. От тази гледна точка да се оспорва в името на равенството пред закона правото на законодателя да преуреди материя, свързана с конституционни права, би било неоснователно.
В същия дух следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията (пак от amicus curiae). Еднаквите правни условия за участие в стопанския живот не отнемат на законодателя правото да преурежда материя, засягаща само определен кръг лица. Разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията е форма на защита срещу експроприация от страна на държавата в нейна полза, а не забрана за законодателя да преурежда каквато и да било уредба в рамките на материята по собствеността.
Некоректно е и приемането на мнозинството, че „абсолютната давност“ прегражда пътя за реализация на всяко вземане. Освен в изрично посочените от закона случаи (а такива не са посочени в оспорваните разпоредби) в българското гражданско право давността не може да се прилага служебно (т.е. тя е процесуален институт).
Неприемливо е и приемането, че освобождаването на гражданския оборот от натрупване на несъбираеми вземания не съставлява само по себе си легитимен интерес. Друг въпрос е дали това е направено по ефикасен начин, дали в конкретното си приложение принася на оборота повече полза или повече вреда. Това обаче – както всяка реформа – е въпрос на държавническа преценка. Дори да се покаже, че един опит за реформа не е изпълнил очакванията или дори е навредил, той остава проблем на управлението, не на конституционната уредба. Дали избраният от законодателя подход е разумен, полезен или ефикасен е въпрос, на който отговаря избирателят при следващите избори. Конституционното право не съдържа ограничения на суверенната воля на законодателя в тази насока.
С оглед горното от съществено значение за решаване на делото са съображенията, свързани с възможно нарушение на чл. 4, ал. 1 от Конституцията, при това в два негови аспекта: има ли изобщо непропорционално накърняване или ограничаване на конституционно гарантираното право на собственост и има ли непропорционално накърняване на легитимни очаквания.
Пряко свързан с това е въпросът за принципа на пропорционалността въобще. Очевидно е, че обща строга дефиниция на пропорционалността в правото е трудно да се даде и тъкмо затова и най-амбициозните правни системи продължават да разчитат на човешката преценка за съда, а не на стандартизирани скали или дигитализирани алгоритми. Конституционализмът, демокрацията и правовата държава са елементи от „човешките събития“. Затова и в контекста на разделение на властите правото на преценка е съответно разпределено, като именно на законодателя е дадено правото да преценява как да уреди общите ситуации, а на съда – как да се справи с аномалните. Ако защитата на правата на индивида е основа на правовата държава, то разделението на властите и тяхното упражняване прави цялостната й конструкция („самата постройка“) годна да стои и да функционира. С други думи преценката на пропорционалността е изява на власт и следователно властта на съдебната система може да оспори властта на законодателя, но само ако той флагрантно се е отклонил от конституционните принципи за упражняването на тази си прерогатива, а не и по отношение на държавническата му преценка. (Това важи и за правомощията на Българския Конституционен съд, който само донякъде има качеството на съд, респ. властническите му правомощия, но се явява и своего рода (овластен) арбитър между институциите.)
С други думи право на законодателя е да преценява дали и доколко общественият интерес налага да се разчисти гражданският оборот от изискуеми, но несъбираеми вземания и ако той е извършил такава държавническа преценка, няма конституционен принцип, според който съдът да му казва, че преценката му е била неточна. Затова и преценката за конституционалност остава само в сферата на оценка на поносимостта на степента на ограничение на права – в конкретния случай на кредиторите, които така и не успяват да реализират вземанията си.
Видно от протоколите при приемането на разпоредбата от Народното събрание, въпросът е бил подробно обсъден и на базата на това обсъждане избраният от нацията законодател е направил държавническата си преценка. Въпросът дали тя е „правилна“, т.е. целесъобразна, или не, е предмет на политическо обсъждане и не попада в обсега на преценката за конституционност (сравни Решение № 17/92 г. по к. д. № 22/92 г.).
Всички тези съображения са относими и към въпроса за придаване на „обратна сила“ на оспорваната разпоредба. Нейният смисъл е именно в прилагането й върху заварени правоотношения. Отново законодателят е този, който преценява. Самото придаване на обратна сила е рядък инструмент, но и той не може да се дефинира абстрактно. Действието върху заварени правоотношения на една норма, която засяга придобивната давност например, има много по-драматични социални последици от това на норма, която погасява права върху вземания, които най-често са реално несъбираеми. Обстоятелството, че в някои случаи десетгодишният срок е изтекъл и така кредиторът няма какъв нов ход (безплоден или не) да предприеме, е също част от смисъла на разпоредбата за „разчистване“ на гражданския оборот. Що се отнася до предвидения срок, в Решение № 5/2002 г. по к. д. № 5/2002 г. Конституционният съд е приел, че „конституционни изисквания по отношение на сроковете не съществуват“ и многообразието им оставя широко поле за преценка на тяхната продължителност.
Неоснователни са и доводите за неяснота на преходната разпоредба поради посочването само на три начални момента за отчитане на десетгодишния срок, когато могат да се изберат и други. Такъв избор е направил законодателят и той попада в рамките на неговите прерогативи.
Конституционен съдия: Филип Димитров
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдията Гроздан Илиев
по конституционно дело № 1 от 2021 г.
Подписах Определението от 16 февруари 2021 г. по к. д. № 1 от 2021 г. с особено мнение по допустимостта на искането на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС). Поддържам, че в хода на производството за решаване на делото по същество не настъпи промяна в обстоятелствата, която да налага отказ от особеното ми мнение, поради което поддържам разбирането, че искането на ВАдвС за установяване на противоконституционност на разпоредбите на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ПЗРЗДЗЗД), обн. в ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г., за който се твърди, че придава обратно действие на новия чл. 112, ал. 1 ЗЗД, въвеждащ десетгодишна давност, с изтичането на която се погасяват парични вземания срещу физически лица, не следваше да бъде допуснато за разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 4 от Конституцията правомощията на ВАдвС са значително ограничени – може да сезира Конституционния съд само на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията за установяване противоконституционност на закон, с който пряко/непосредствено се нарушават права и свободи на гражданите, каквито несъмнено са закрепените в Конституцията лични и политически права, които са присъщи на човека и всеки гражданин и са неотменими. Редакцията на разпоредбата е идентична с тази на чл. 150, ал. 3, отнасяща се до правомощията на омбудсмана. Според мотивите към законопроекта ВАдвС може да сезира Конституционния съд само в случаите, когато със закон се засягат основните права на гражданите. (В този смисъл Определение № 1 от 2020 г. по к. д. № 8/2020 г., Определение № 1 от 2019 г. по к. д. № 1/2019 г., Определение № 2 от 2016 г. по к. д. № 12/2015 г., Определение № 8 от 2010 г. по к. д. № 14/2010 г.)
По настоящото дело ВАдвС оспорва разпоредби от Закона за задълженията и договорите, с които се определя началният момент, от който започва да тече десетгодишният давностен срок за погасяване на парични вземания срещу физически лица. Твърди се противоконституционност на закон, който осигурява защитата на гражданите – длъжници по парични вземания, и се преследва осигуряване на защитата на кредиторите, които обикновено са юридически лица, като банки и други кредитни институции.
От изложеното е видно, че се оспорва конституционосъобразността на разпоредби, които уреждат търговска/стопанска дейност. Става дума за облигационни правоотношения между страните, които са извън предметния обхват на правомощието, както на омбудсмана, така и на ВАдвС по чл. 150, ал. 3 и 4 от Конституцията. Подробни съображения за липсата на процесуална легитимация на ВАдвС да инициира производство в аналогични случаи съм изложил в особените мнения по к. д. № 1 от 2017 г.; к. д. № 11 от 2017 г.; к. д. № 3 от 2019 г. В подкрепа на разбирането ми за отсъствие на процесуална легитимация на ВАдвС са и Решение № 11 от 18.12.2007 г. по к. д. № 6 от 2007 г.; Определение № 8 от 2 декември 2010 г. по к. д. № 14 от 2010 г.; Определение № 2 от 12.04.2016 г. по к. д. № 12 от 2015 г.; Определение № 1 от 21.02.2019 г. по к. д. № 1 от 2019 г.; Определение № 1 от 29.09.2020 г. по к. д. № 8 от 2020 г.
Висшият адвокатски съвет поддържа наличие на противоконституционност на § 2 ПЗРЗДЗЗД поради противоречието му с принципа на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията. В тази част искането за обявяване противоконституционност на оспорената разпоредба също е извън правомощията на вносителя по чл. 150, ал. 4 от Конституцията, защото разпоредбата на чл. 4 закрепва принципа на правовата държава, т.е. норма принцип, която не урежда конкретни права и свободи на гражданите, непосредствено нарушени с оспорената разпоредба.
Когато законът не съответства на други конституционни норми и принципи, какъвто в случая е принципът на правовата държава – чл. 4 от Конституцията, дори да се приеме, че нарушението на последния индиректно/косвено да води до засягане и правата и свободите на гражданите, то не може да бъде предмет на искане по чл. 150, ал. 4 от Конституцията. В този и други подобни случаи ВАдвС не разполага с правомощието за пряко сезиране на Конституционния съд. При твърдяната противоконституционност той разполага с възможността да уведоми органите по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които извършват самостоятелна преценка за наличие на основанията по чл. 149, ал. 1 от Конституцията, за да сезират Конституционния съд. В този смисъл е последователната практика на Конституционния съд, намерила израз в Решение № 11 от 18.12.2007 г. по к. д. № 6/2007 г.; Определение № 8 от 2.12.2010 г. по к. д. № 14 от 2010 г.; Определение № 2 от 12.04.2016 г. по к. д. № 12 от 2015 г.; Определение № 1 от 21.02.2019 г. по к. д. № 1 от 2019 г.; Решение № 11 от 2018 г. по к. д. № 8 от 2018 г.
Въпросите относно допустимостта на искането се поставят и в частта, с която се поддържа наличие на противоконституционност на оспорената разпоредба с чл. 17, ал. 3 и 5 от Конституцията. Твърди се, че с оспорения закон държавата е отнела частни парични вземания на кредиторите. Ноторно е, че погасителната давност не променя правата и задълженията на кредитора и длъжника. Давността не води до погасяване на самото вземане, а на правната възможност то да бъде събрано принудително. Длъжникът все още може да изпълни и задължението ще бъде платимо. Следователно законодателят не въвежда давността като опрощаване на дължимото, респ. отнемане/принудително отчуждаване на частни вземания на кредиторите, поради което искането се явява недопустимо и с оглед отсъствието на основанието по чл. 17, ал. 3 и 5 ЗЗД.
По изложените съображения приемам, че искането на ВАдвС за установяване противоконституционност на § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ПЗРЗДЗЗД), обн. в ДВ, бр. 102 от 1.12.2020 г., трябваше да се остави без разглеждане като недопустимо.
Конституционен съдия: Гроздан Илиев
2577
