Върховният административен съд на Република България – трето отделение, в съдебно заседание на пети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: председател: Светлана Борисова, членове: Любка Петрова, Кремена Борисова, при секретар Свилена Маринова и с участието на прокурора Илиана Стойкова изслуша докладваното от съдията Кремена Борисова по административно дело № 1245/2021 г.
Производството е по чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Я. Шивачев от гр. Бургас, подадена чрез неговия упълномощен процесуален представител адв. Е. Фотева, срещу разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (ППЗДвП, Правилника/ът), приет с Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 36 от 1996 г., издадено на основание пар. 2 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на ЗДвП (отм., ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г., в сила от 1.09.1999 г.). Жалбоподателят твърди, че чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП противоречи на чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП (обн., ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г., в сила от 1.09.1999 г.; посл. ред., бр. 84 от 8.10.2021 г.), както по отношение общата възможност за паркиране на тротоарите, така и относно гарантираното от закона място за преминаване на пешеходци. Сочи, че с оглед действието на пар. 10 от ПЗР на ЗДвП и множество последващи промени в ППЗДвП очевидно Министерският съвет на Република България (МС на РБ) припознава подзаконовия нормативен акт като съответстващ на сега действащия ЗДвП. Излага доводи, че едновременното съществуване на цитираните разпоредби от закона и подзаконовия нормативен акт създава постоянна несигурност за правилата, които следва да съобразяват участниците в движението, управляващите пътищата и органите за контрол по отношение „разпределението“ на тротоарите между превозните средства и пешеходците. Иска отмяната на оспорената разпоредба като незаконосъобразна. Претендира присъждане на направените по делото разноски съгласно списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С допълнителна молба по делото (л. 377) процесуалният представител на жалбоподателя представя като доказателства заверени преписи от издадени и предявени на Шивачев наказателни постановления и фишове във връзка с осъществяване състава на нарушение по чл. 94, ал. 3, предл. второ ЗДвП.
В съдебното заседание пред настоящия съд жалбоподателят не се явява и не се представлява.
Ответникът – МС на РБ, чрез процесуален представител И. Георгиева, в писмен отговор, поддържа становище за недопустимост на жалбата поради липсата на правен интерес и годен предмет на оспорването. Сочи, че оспореният текст на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП е приет с ПМС № 36 от 1996 г. и е съответствал на действащия ЗДвП (чл. 94, ал. 3, изр. второ), приет през 1999 г. Допълва, че с последвалите две изменения на законовата разпоредба през 2002 г. и 2007 г. на практика мълчаливо е отменена спорната разпоредба от Правилника. Последната според ответника е загубила сила на основание чл. 13, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Предвид това се поддържа становище, че за Шивачев не е налице и правен интерес от оспорването – разпоредбата не се прилага, поради което не засяга пряко и непосредствено правната му сфера и няма как да застрашава или нарушава неговите законни интереси. Ответникът иска жалбата да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима. В условията на евентуалност, иска отхвърлянето є като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът се представлява от упълномощен процесуален представител – правен съветник И. Георгиева, който от негово име оспорва жалбата. По същество моли същата да се отхвърли.
На 15.04.2021 г. по делото е постъпила молба за присъединяване към оспорването от П. Запрянов от Димитровград, подадена чрез упълномощения адвокат Б. Бойчев. С нея на основание чл. 189, ал. 2 АПК и в срока по посочената разпоредба Запрянов моли конституирането му като оспорваща страна по делото. Обосновава правен интерес от присъединяване към оспорването. Твърди противоречие на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП с чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП. Твърди, че оспорената подзаконова разпоредба е в разрез и с чл. 98, ал. 2, т. 2 и 6, чл. 167, ал. 1 и чл. 178е ЗДвП, както и с целите на закона. Изразява становище, че тя създава незаконосъобразно и недопустимо правило за паркиране, което противоречи на ЗДвП и е нетърпимо с принципа на правовата държава, разписан в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България. Навежда като отменителни основания тези по чл. 146, т. 3, 4 и 5 АПК. Мотивира незаконосъобразност на разпоредбата и поради неспазване от ответника на изискванията по чл. 13, ал. 1, т. 2 от Указ № 883 от 1974 г. за прилагане на ЗНА за подлагане на обсъждане, както на проекта на ППЗДвП, приет с ПМС № 36 от 1996 г., така и на оспорената част от него. Счита, че не е указана законовата разпоредба, въз основа на която е издаден процесният Правилник и оспорената част от него. Моли съда да обезсили или отмени оспорената разпоредба и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски, за което прилага списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност и/или недължимост на възнаграждението на ответната страна.
С определение от 30.07.2021 г., постановено по настоящото дело, Запрянов е конституиран като жалбоподател. В писмените си бележки, представени по делото от 21.09.2021 г., излага съображения, че след като ЗДвП вече е уредил въпроса за начина на паркиране на пътни превозни средства, ответникът е лишен от компетентност да урежда повторно същите отношения в подзаконов нормативен акт. Посочва, като се мотивира с чл. 44, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г., че преповтарянето на разпоредби от закон в подзаконов нормативен акт е допустимо само по изключение, каквото в конкретния случай не е разписано в ЗДвП, поради което оспорената разпоредба е изначално нищожна. Според Запрянов е налице и липса на изпълнение на чл. 48, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г.
В съдебното заседание пред настоящия съд Запрянов не се явява и не се представлява.
Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата и предлага да бъде уважена.
Върховният административен съд, трето отделение, след като се запозна със събраните по делото доказателства, прецени доводите и възраженията на страните, намира, че подадените жалби са процесуално допустими, а жалбоподателите имат правен интерес да оспорят ППЗДвП в посочените части по следните съображения:
На основание чл. 186, ал. 1 АПК право да оспорват подзаконовите нормативни актове имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за участие в производството по оспорване на подзаконови нормативни актове, който в случая е обоснован от Я. Шивачев с качеството му на участник в движението по пътищата като пешеходец и водач на МПС, както и във връзка с прил. по делото НП и фишове, удостоверяващи санкционирането му по повод осъществяване състава на нарушение по чл. 94, ал. 3, предл. второ от ЗДвП. П. Запрянов обосновава правния си интерес с обстоятелството, че е пешеходец и същевременно собственик и водач на лек автомобил и притежава свидетелство за правоуправление на МПС № [номер] за категория А, В и М на ППС, което прилага към молбата за присъединяване, както и свидетелство за регистрация – част ІІ, за лек автомобил [марка и модел], също приложено към молбата. По делото няма данни, че лицето е лишено от правото да управлява ППС от посочената категория, а данните по преписката водят на извод, че е налице противоречие между подзаконов нормативен акт и закон, досежно общата възможност за паркиране на тротоарите и относно гарантираното от закона място за преминаване на пешеходци.
Предмет на оспорване в настоящото производство е разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП, съгласно който: „Допуска се спиране за престой и паркиране на моторни превозни средства с максимално допустима маса до 2,5 т върху тротоарите, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 1,5 м за преминаване на пешеходци.“
Правилникът и в частност оспорената разпоредба на чл. 96, ал. 3, изр. второ е приет с ПМС № 36 от 5.03.1996 г., обн. в ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 1.06.1996 г.; попр., бр. 72 от 23.08.1996 г.; доп., бр. 32 от 18.04.2006 г.; изм., бр. 46 от 12.06.2007 г., бр. 34 от 1.04.2008 г.; доп., бр. 44 от 9.05.2008 г.; изм., бр. 53 от 10.06.2008 г., бр. 45 от 16.06.2009 г., бр. 63 от 16.08.2011 г., бр. 60 от 7.08.2012 г.; изм. и доп., бр. 13 от 17.02.2015 г., на основание пар. 2 от ПЗР на действащия към този момент ЗДвП (отм., 1.09.1999 г. с приемането на нов ЗДвП). Следователно, Правилникът, в частност оспорената разпоредба от ПНА са приети от законово оправомощен държавен орган (Министерския съвет), в рамките на неговата компетентност, в каквато насока твърденията за нищожност поради некомпетентност са изцяло неоснователни и необосновани.
Видно от доказателствата по приложената от ответника административна преписка, за изготвянето на Правилника е била сформирана междуведомствена работна група съгласно Заповед № Р-54 от 1.09.1995 г. на заместник министър-председателя. Изготвеният проект на Правилник е съгласуван с министерствата и заинтересованите ведомства, видно от прил. доказателства. Изготвена е докладна записка от министъра на транспорта и председател на националната комисия по безопасност на движението по пътищата до заместник министър-председателя. С докладна записка от 27.11.1995 г. на заместник министър-председателя проектът за правилник ведно с материалите по него е изпратен до министър-председателя за разглеждане на заседание на Министерския съвет.
Към проекта на постановлението има подробни мотиви за изготвяне на нов ППЗДвП, в които са посочени причините и съображенията на органа, както и решения на междуведомствената комисия, участвала при неговото приемане.
Оспореният чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП в посочената редакция гласи, че „се допуска спиране за престой и паркиране на моторни превозни средства с максимално допустима маса до 2,5 т върху тротоарите, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 1,5 м за преминаване на пешеходци“.
Правилникът е бил издаден за прилагане на Закона за движението по пътищата, обн, ДВ, бр. 53 от 6 юли 1973 г., който е отменен с § 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за движението по пътищата – ред., ДВ, бр. 20 от 5 март 1999 г., в сила от 1.09.1999 г. До приемането на новия ЗДвП не се установява противоречие между атакуваната разпоредба на чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП и действащия към този момент чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП и тяхното съдържание към датата на влизане в сила на ЗДвП през 1999 г. е идентично.
До отмяната на ЗДвП с посочената редакция на ДВ, ППЗДвП (обн., ДВ, бр. 25 от 22.03.1996 г., в сила от 1.06.1996 г.) не е бил отменен с изричен нормативен текст. Както и понастоящем като правен механизъм той регулира възникналите правоотношения по прилагането и на новия ЗДвП в неговата цялост, поради което неоснователно се възразява от жалбоподателя, че ППЗДвП е в противоречие с предвиденото в чл. 44 от Указ № 883 от 1974 г.
Разпоредбата на ЗДвП, приет през 1999 г., след последвалите изменения през 2002 г. (ДВ, бр. 43 от 26.04.2002 г., в сила от 26.04.2002 г.) и 2007 г. (ДВ, бр. 51 от 26.06.2007 г.) гласят: „Допуска се престой и паркиране на ПМС с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите, само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходците“.
След извършените през 2002 г. и 2007 г. промени и допълнения на чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП (ДВ, бр. 20 от 1999 г., в сила от 1.09.1999 г.) и направения анализ на различните редакции на тази разпоредба е видно, че чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП в оспорената редакция е в противоречие с чл. 94 ал. 3, изр. второ от ЗДвП (ред., ДВ, бр. 43 от 2002 г. и бр. 51 от 2007 г.).
Междувременно с използваната законодателна техника съгласно § 10 ПЗР на ЗДВП, обн., ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г., в сила от 1.09.1999 г., подзаконовите актове по прилагането на отменения Закон за движението по пътищата запазват действието си, доколкото не противоречат на този закон. В случая липсва изрична разпоредба, която да отменя изцяло ППЗДвП.
По отношение на чл. 13, ал. 2 ЗНА и на основание посочения § 10 от ПЗР на ЗДвП (ДВ, бр. 20 от 5.03.1999 г.) принципно разпоредбите на ППЗДвП, които противоречат на новия ЗДвП, са отменени. Констатира се по делото обаче, че към този момент няма противоречие между разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП в частта относно условията за спиране за престой и паркиране на МПС върху тротоарите и необходимото отстояние от сградите за осигуряване преминаването на пешеходците и чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП, поради което разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП в обжалваната от жалбоподателите част не е отменена на основание § 10 ПЗР на ЗДвП. От друга страна, последващите изменения на чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП от 2002 г. и 2007 г. не се отразяват на действието на оспорения нормативен текст от ПНА и не водят до неговата мълчалива отмяна. В този смисъл след приемане на новия ЗДвП разпоредбата на чл. 96, ал. 3, изр.второ от ППЗДвП е запазила действието си, не е отменена и съставлява част от действащото право.
В своето Определение № 8748 от 11.10.2022 г. по адм. дело № 7834/2022 г. петчленният състав на Върховния административен съд прие, че преходната разпоредба на § 10 ПЗР на ЗДвП има еднократно действие – към момента на приемането на новия закон. Поради липсата на противоречия между атакуваната разпоредба на чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП и действащия към този момент чл. 94, ал. 3, изр. второ ЗДвП и идентичността на тяхното съдържание обжалваната подзаконова разпоредба не е отменена на основание пар. 10 от ПЗР от ЗДвП. Петчленният състав на ВАС прие още, че последващите две изменения и допълнения на противопоставимата законова норма на чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП, обн. в ДВ, бр. 43 от 2002 г. и бр. 51 от 2007 г., не се отразяват върху действието на оспорения нормативен текст и не водят до неговата мълчалива отмяна. С оглед на това за жалбоподателите е налице правен интерес от оспорването на ПНА.
Разпоредбата на чл. 185, ал. 1 АПК допуска оспорване на подзаконов нормативен акт – изцяло или в отделна разпоредба, по отношение на неговата законосъобразност. При осъществения контрол за законосъобразност на акта и на основанията, посочени в чл. 146 във връзка с чл. 196 АПК, съдът намира, че оспореният текст е част от постановлението, което е издадено от компетентен административен орган. Според текста на чл. 75, ал. 2 АПК нормативните административни актове се издават по прилагане на закон или подзаконов нормативен акт от по-висока степен. В конкретния случай Постановление № 36 на МС от 5.03.1996 г. за приемане на Правилника е прието на основание § 2 от Закона за движението по пътищата от 1973 г., обн., ДВ, бр. 53 от 6 юли 1973 г., изм., бр. 92 от 20 ноември 1973 г., с последващи редакции, отм., бр. 20 от 5 март 1999 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за нормативните актове Министерският съвет издава постановления, когато приема правилници, наредби или инструкции. Видно от съдържанието на ППЗДвП в относимата му редакция към датата на приемането му същият съответства на нормативно предвиденото в чл. 7, ал. 1 ЗНА, а именно издаден е за прилагане на ЗДвП (отм.) в неговата цялост. Спазени са изискванията за форма и съдържание на акта. В хода на административното производство органът не е допуснал нарушения на административнопроизводствените правила, посочени
в глава втора. Планиране на законопроектите от ЗНА (ред., изм., ДВ, бр. 65 от 21 юли 1995 г.).
При изготвянето на проекта за Правилника органът е спазил изискванията на чл. 20 във връзка с чл. 13 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове (обн., ДВ, бр. 39 от 21 май 1974 г.; доп., бр. 7 от 24 януари 1978 г., бр. 57 от 22 юли 1980 г.; изм., бр. 46 от 12 юни 2007 г.). Процедурата за изготвянето на проекта на Правилника последователно е преминала през фазата на изготвяне на първоначален проект, неговото обсъждане, вкл. и относно посочени варианти на междуведомствената работна група по направените конкретни бележки и предложения в предварително направените писмени становища на отделните министерства и ведомства. В този смисъл не е нарушено и правилото на чл. 15, ал. 1 от Указ № 883 от 1974 г.
Предвид гореизложеното, трето отделение в настоящия съдебен състав приема, че административнопроизводствените правила по приемането на оспорения подзаконов нормативен акт са спазени. Министерският съвет е издал ПНА, респективно и в обжалваната му част въз основа на законова делегация, в рамките на предоставената му компетентност, в законоустановената форма и при спазване на процесуалноправните разпоредби.
Във връзка със съответствието на оспорения текст от Правилника с материалния закон и неговата цел съдът намира следното:
Според чл. 11, ал. 3 ЗНА нормативните актове се отменят, изменят или допълват с изрична разпоредба на новия, изменящия или допълващ акт. Съгласно чл. 13 ЗНА актът по прилагане на закон губи изцяло или отчасти сила едновременно с пълното или частичното отменяне на закона съобразно обсега на отменянето. Новият закон може да разпореди да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон, ако те са съвместими с разпоредбите на новия закон. В случая липсва изрична разпоредба, която след отмяната на ЗДвП (ДВ, бр. 53 от 6 юли 1973 г.) да отменя изцяло ППЗДвП. Последващите изменения на чл. 94, ал. 3, изр.второ от ЗДвП в частта относно условията за спиране за престой и паркиране на МПС върху тротоарите и необходимото отстояние от сградите за осигуряване преминаването на пешеходците не водят до отмяна на подзаконовия нормативен акт на основание § 10 ПЗР на ЗДВП.
При преценката на материалната законосъобразност на оспорения текст на чл. 96, ал. 3, изр.второ от ППЗДвП съобразно правилото на чл. 192а, изр. второ АПК съдът достига до извод, че макар и действащо право нормата на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП противоречи на нормативен акт от по-висока степен, в случая на действащия чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП (ред., ДВ, бр. 43 от 2002 г. и бр. 51 от 2007 г.), т. е. налице е противоречие между норми от различен ранг.
Прилагайки разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗНА, следва, че нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Според чл. 15, ал. 3 ЗНА, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.
Принципното положение е, че приетата норма от същия ранг по-късно отменя предшестващата, ако є противоречи. В случая е налице противоречие между по-висок по степен акт с по-нисък по степен акт. Задължението на правораздавателните органи да прилагат по-високия по степен акт обаче не означава мълчалива отмяна на по-ниския по степен акт, поради изискването за правна сигурност, т. е. да е ясно дали един подзаконов нормативен акт е отменен, или не, доколкото адресати на същия са не само правораздавателните органи, а в случая – всички граждани в качеството им на водачи на ПМС или на пешеходци.
Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК урежда действието на подзаконовия нормативен акт. Анализът на този текст сочи на извод, че подзаконовият акт действа до момента на съдебното му обявяване за унищожаем по реда на АПК. Но дори и без да се оспори нарочно действащият подзаконов нормативен акт, в хипотеза на чл. 15, ал. 3 ЗНА съдът ad hoc като правораздавателен орган следва да прилага по-високия по степен нормативен акт, като констатира противоречието в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор, без оглед на това дали друг съд се занимава с въпроса за същото противоречие и на какво основание. Правораздавателният орган има правомощието и на основание разпоредбата на чл. 5, ал. 1 АПК.
Висящото производство по чл. 185 – 195 АПК не освобождава съда от задължението да се правораздава по конкретните спорни правоотношения. В настоящата хипотеза предмет на оспорване е текст от ППЗДвП, който противоречи на нормативен акт от по-висока степен, а именно ЗДвП, в сила от 1.09.1999 г. Несъответствието на подзаконовия текст от Правилника с нормативен акт от по-висока степен – ЗДвП в посочената редакция, е основание за отмяната на чл. 96, ал. 3, изр. второ от ППЗДвП по жалбата на Я. Шивачев и П. Запрянов, които са негови адресати. С оглед спазване принципите на достъпност, публичност и прозрачност, последователност и предвидимост, уредени в чл. 12 и 13 АПК, изричната отмяна на чл. 96, ал. 3, изр. второ ППЗДвП е гаранция за правна сигурност в обществото.
Само за прецизност на изложението следва да се отбележи, че релевираният от жалбоподателя П. Запрянов довод за противоречие на оспорената разпоредба от ПНА с други текстове на ЗДвП (чл. 98, ал. 2, т. 2 и 6, чл. 167, ал. 1 и чл. 178е ЗДвП) е неотносим към настоящото производство по оспорване на ПНА, чийто предмет е противоречие между конкретни разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП.
По разноските:
С оглед изхода на спора и изрично направеното искане от страна на процесуалните представители на жалбоподателите за присъждане на разноски съдът следва да осъди Министерския съвет да заплати на Я. Шивачев направените по нестоящото дело такива съгласно прил. договор за правна защита и съдействие от 13.09.2021 г. в размер на 600 лв., представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение за един адвокат по делото, както и заплатени ДТ и такса за обнародване в ДВ в размер на 30 лв., или общо разноски в размер на 630 лв.
На жалбоподателя се дължат и сторените разноски по адм. дело № 7834/2022 г. по описа на ВАС, петчленен състав на първа колегия, на основание списък с разноските по чл. 80 ГПК и предвид разпоредбата на чл. 226, ал. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Същите възлизат на 30 лв., съставляващи заплатена държавна такса за касационната инстанция по подадената частна жалба.
С оглед изхода на спора и изрично направеното искане от страна на процесуалния представител на жалбоподателя П. Запрянов – адв. Б. Бойчев, за присъждане на разноски съдът следва да осъди Министерския съвет да заплати на жалбоподателя сторените по делото разноски за заплатена ДТ в размер на 10,97 лв. и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. съгласно прил. списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 12.04.2021 г., или общо разноски в размер на 1211 лв. Искането в останалата част до пълния претендиран размер на разноските, в т.ч. и на заплатения адв. хонорар за частна жалба – 500 лв., 32 лв. – заплатена ДТ по частната жалба, пощенски марки за писма – 10 лв., и пътни разноски – 100 лв., следва да се отхвърли като неоснователно предвид обстоятелството, че съгласно Определение № 8748 от 11.10.2022 г. по адм.д. № 7834/2022 г. на петчленен състав на ВАС частната жалба на П. Запрянов против Определение № 3706 от 18.04.2022 г. по адм. д. № 1245/2021 г. е оставена без разглеждане поради просрочие, а за останалите липсват доказателства.
Водим от горното и на основание чл. 193 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,
РЕШИ:
Отменя чл. 96, ал. 3, изречение второ от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата, приет с Постановление на Министерския съвет № 36 от 5.03.1996 г., в сила от 1.06.1996 г. и обн., ДВ, бр. 25 от 22 март 1996 г., в частта, с която: „Допуска се спиране за престой и паркиране на моторни превозни средства с максимално допустима маса до 2,5 т върху тротоарите, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 1,5 м за преминаване на пешеходци.“
Осъжда Министерския съвет на Република България с адрес: гр. София, бул. Княз Ал. Дондуков № 1, да заплати на Я. Шивачев с адрес гр. Бургас, [адрес], разноски в размер на общо 660 лв. (шестотин и шестдесет лева) за съдебните инстанции.
Осъжда Министерския съвет на Република България с адрес: гр. София, бул. Княз Ал. Дондуков № 1, да заплати на П. Запрянов с ЕГН [номер], с адрес: Димитровград, [адрес], разноски в размер на 1211 лв. (хиляда двеста и единадесет лева) за съдебните инстанции.
Отхвърля като неоснователно искането на П. Запрянов за присъждане на разноски в останалата част до пълния претендиран от жалбоподателя размер.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред петчленен състав на Върховния административен съд.
На основание чл. 194 АПК съдебно решение, с което се отменя подзаконовия нормативен акт и срещу което няма подадени в срок касационна жалба или протест или те са отхвърлени от съда, се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, и влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“.
