ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3 от 10 юни 2025 г.
по конституционно дело № 8 от 2025 г.

Конституционният съд в състав: председател: Павлина Панова; членове: Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Десислава Атанасова, Галина Тонева, Сашо Пенов, Невин Фети, Орлин Колев, при участието на секретар-протоколиста Гергана Иванова разгледа в закрито заседание на 10.06.2025 г. конституционно дело № 8/2025 г., докладвано от съдия Красимир Влахов.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията на Република България във фазата по допустимост на искането по реда на чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).

Делото е образувано на 27.05.2025 г. по искане на президента на Република България за даване на задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 77, ал. 1, т. 1 – 2 и чл. 84, т. 5 във връзка с чл. 1, ал. 2, чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията и за обявяване на нищожност на Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание.

Исканото тълкуване на посочените конституционни разпоредби се отнася до следните въпроси:

1. Задължено ли е Народното събрание да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум, направено от конституционен орган, овластен в закон?

2. Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от конституционен орган, овластен в закон?

Необходимостта от тълкуване на Основния закон е обоснована с твърдението, че е налице различно процедиране от страна на „Парламента и неговите председатели“ при направено от президента предложение за произвеждане на национален референдум. Във връзка с това се посочва, че на 29.01.2014 г. президентът е внесъл в 42-рото Народно събрание такова предложение с три въпроса, като на 5.02.2014 г. председателят на 42-рото Народно събрание е докладвал в пленарната зала, че е получено предложение от президента и че актовете (заедно с внесените законопроекти) са разпределени. С Указ № 201 от 5.08.2014 г. президентът е разпуснал Народното събрание, поради което предложението не е разгледано. На 3.07.2015 г. президентът е сезирал 43-тото Народно събрание с предложение за произвеждане на национален референдум с три въпроса, като председателят на Народното събрание е разпределил предложението на две постоянни комисии – Комисията по правни въпроси и Комисията по взаимодействието с неправителствените организации и жалбите на гражданите, които са го разгледали съответно на 1.07.2015 г. и 18.06.2015 г. На 28.07.2015 г. Народното събрание е разгледало предложението и е приело решение за произвеждане на национален референдум по един въпрос, редактиран въз основа на направени от народни представители предложения.

Президентът посочва, че по направено от него на 12.05.2025 г. предложение за произвеждане на национален референдум председателят на Народното събрание е процедирал различно, като със свое Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. е оставил предложението „без разпределение“ и го е върнал на вносителя.

Въз основа на изложеното президентът заявява, че „действията, респективно и бездействията на Парламента и неговите председатели разкриват диаметрално различни подходи към идентични ситуации“, поради което е налице „правен спор, очертаващ се в различните виждания по тълкуването и прилагането на нормите на чл. 77, ал. 1, т. 1 – 2 и чл. 84, т. 5 в контекста на инициираните от държавните глави процедури за национален референдум“. Посочва, че „тълкуването на тези разпоредби по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 ще даде необходимата яснота относно удачния начин за тяхното прилагане, което е и единствената възможност да бъде решен този спор“. Според президента „в конкретния случай съществуващият проблем е свързан с интерпретирането на конституционно установените правомощия на председателя и на Парламента“, при което даването на исканото задължително тълкуване „би осигурило нужната сигурност и стабилност в обхвата на правомощията на органите, имащи отношение към пряката демокрация“ и „би дало отговор на въпроса за легитимността на бездействието на националния представителен орган по приемане на решение на основание чл. 84, т. 5 и доколко същото е във връзка с легитимността на действия на самия председател“.

На основание чл. 22, ал. 3 от Закона за Конституционен съд президентът иска и да бъде обявено за нищожно Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание, като посочва, че тази възможност не е самостоятелно правомощие на Конституционния съд, а е „средство за утвърждаване на съществуващите такива в чл. 149, ал. 1, т. 1 – 8“ и се явява „механизъм, посредством който може да бъде защитена конституционната правова държава“.

За да се произнесе по допустимостта на искането, Конституционният съд съобрази следното:

Искането е направено от легитимен субект на инициатива по смисъла на чл. 150, ал. 1 от Основния закон. Предявено е в писмена форма и е мотивирано, с което са съобразени изискванията на чл. 17, ал. 1 ЗКС. Конституционният съд не се е произнасял с решение или определение за недопустимост на така направено искане, поради което не е налице отрицателна процесуална предпоставка по чл. 21, ал. 6 ЗКС.

Искането е за задължително тълкуване на разпоредби от Основния закон, което е правомощие на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията.

Като изходна позиция при формиране на извод за допустимостта на искането за даване на задължително тълкуване на Основния закон Конституционният съд следва да прецени налице ли е реално съществуващ и обоснован правен проблем, който произтича от твърдяна неяснота на конституционната уредба и чрез решаването на който се постига конституционно значима цел (Определение № 4 от 2007 г. по к.д. № 9/2007 г.; Определение № 8 от 2016 г. по к.д. № 17/2016 г.; Определение от 8.10.2019 г. по к.д. № 11/2019 г.). В случая такъв реален правен проблем е налице, защото Конституцията не съдържа изрична правна уредба относно правомощията на председателя на парламента изобщо при постъпване на искане за произнасяне по въпрос от компетентност на Народното събрание, направено от субект, овластен по силата на закон да го сезира. Според определения по допустимост от 22.01.2004 г. по к.д. № 1/2004 г., от 16.11.2004 г. по к.д. № 9/2004 г. и от 8.10.2019 г. по к.д. № 11/2019 г. отсъствието на изрична правна уредба в Конституцията обуславя допустимост на поставения за тълкуване въпрос. Заедно с това наличието на реален правен проблем се илюстрира от наличието на противоречива практика относно процедирането от страна на председателя на парламента конкретно по внесено от президента предложение за произвеждане на национален референдум. В този смисъл правният проблем, към чието разрешаване е насочено искането, е от значение за функционирането на националното представително учреждение, както и за пределите на компетентността на неговия председател поради наличието на „противоречиво разбиране и опасност от противоречиво прилагане“ на конституционната уредба като основание за ангажиране на тълкувателната компетентност на Съда (Определение № 8 от 2016 г. по к.д. № 17/2016 г.). Както е посочено и в Определение № 12 от 2024 г. по к.д. № 23/2024 г., произтичащите от неяснотата на конституционната уредба различни възможни решения обуславят интерес от исканото тълкуване.

При произнасяне по допустимостта на искане за даване на задължително тълкуване на Основния закон Конституционният съд следва да прецени и дали формулираният от вносителя тълкувателен въпрос точно изразява произтичащия от неяснотата на конституционната уредба правен проблем и съобразно това да изведе точната му формулировка, без да подменя волята на сезиращия субект, както и да съобрази дали отговорът на въпроса налага тълкуване на всички посочени в искането конституционни разпоредби (Определение от 12.05.1992 г. по к.д. № 6/1992 г.; Определение № 2 от 2021 г. по к.д. № 6/2021 г.). Във връзка с това Съдът намира, че в настоящия случай, при който правният проблем се извежда от констатирано непоследователно процедиране от страна на председателя на парламента по внесено от президента предложение за произвеждане на национален референдум, по отношение на първия формулиран от вносителя тълкувателен въпрос искането следва да бъде отклонено като недопустимо. Това е така, на първо място, защото в конкретната хипотеза, по повод на която е инициирано искането по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията поради разкриване на „диаметрално различни подходи към идентични ситуации“, именно в резултат на действията на председателя на парламента не се е стигнало до разглеждане на предложението на президента от страна на Народното събрание. Поради това въпросът дали Народното събрание е задължено да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум, направено от овластен по силата на закона да го сезира субект, изобщо не е бил предмет на противоречиво решаване от самия парламент. При това преценката дали председателят на парламента може със свой едноличен акт да препятства произнасянето на Народното събрание по въпрос от негова конституционна компетентност не е обусловена от това по какъв начин самият национален представителен орган следва да процедира при сезирането му. Заедно с това е необходимо да се има предвид, че Основният закон урежда единствено компетентността на Народното събрание да приеме решение за произвеждане на национален референдум (чл. 84, т. 5 от Конституцията), но редът и субектите, които могат да предлагат произвеждане на национален референдум, са уредени не в Конституцията, а в закон – Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС), където в чл. 10 и чл. 13 са посочени дължимите от самия парламент и от неговия председател действия при постъпване на такова предложение. В този смисъл отговорът на тълкувателния въпрос изисква тълкуване не на Конституцията, а на закон, което е извън конституционната компетентност на Съда. Както изрично е посочено в Определение № 4 от 2007 г. по к.д. № 9/2007 г., искане, насочено към „тълкуване на законови текстове, а не на неясни или противоречиви конституционни текстове […] не отговаря на смисъла и предназначението на тълкувателното правомощие на Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията…“.

Обоснованият в искането правен проблем, отнасящ се до разграничаване на правомощията на парламента и на неговия председател при внесено от оправомощен субект предложение за произвеждане на национален референдум, се изразява във втория формулиран от вносителя тълкувателен въпрос. Този конституционен проблем е свързан с упражняване на право, предоставено със закон (според чл. 10, ал. 1 ЗПУГДВМС предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от: не по-малко от една пета от народните представители; президента на Републиката; Министерския съвет; не по-малко от една пета от общинските съвети в страната; инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права), но въз основа на изрична конституционна делегация (чл. 42, ал. 2 от Конституцията). В този смисъл проблемът има конституционно значение и предмет на исканото тълкуване във връзка с посочения въпрос е конституционна, а не законова уредба. Както е подчертано в Решение № 9 от 2016 г. по к.д. № 8/2016 г., разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от Конституцията препраща към законодателна уредба относно организацията и реда за произвеждане на референдум, докато условията се съдържат в самата Конституция като върховен закон, разпоредбите на който се прилагат непосредствено. Същевременно Съдът е посочил изрично, че „наличието на изрично конституционно възлагане за законодателно уреждане на реда и организацията на избори и референдуми по чл. 42, ал. 2 от Конституцията налага извода, че Решението за произвеждане на национален референдум освен на закона ще противоречи и на Конституцията, ако в качеството си на решаващ държавен орган Народното събрание наруши обвързващите го процедурни правила на ЗПУГДВМС“. В този смисъл въпросът за съотношението между правомощията на Народното събрание и на неговия председател при постъпило искане за произвеждане на национален референдум (въпрос в обхвата на изключителната конституционна компетентност на парламента съгласно чл. 84, т. 5 от Основния закон) от лице, овластено от закона да прави такова предложение, е от конституционен ранг и ангажира тълкувателната компетентност на Съда по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията.

По изложените съображения Конституционният съд намира втория формулиран от президента тълкувателен въпрос за допустим, но изискващ уточнение, като формулировката „конституционен орган, овластен в закон“ бъде заменена със „субект, овластен със закон“. Тази редакция на въпроса точно съответства на поставения правен проблем, тъй като чл. 10 ЗПУГДВМС овластява не само конституционни органи (президент и Министерски съвет), а и други субекти (не по-малко от една пета от общинските съвети и не по-малко от 200 000 граждани) да сезират Народното събрание с предложение за произвеждане на национален референдум, като няма основание оправомощените субекти да бъдат разграничавани по отношение на ефекта на предложението и в частност от гледна точка на правомощията на председателя на парламента при постъпване на такова предложение. Заедно с това искането за тълкуване следва да се допусне само по отношение на тези конституционни разпоредби, които пряко се отнасят до поставения конституционноправен проблем за съотношението между правомощията на Народното събрание и на неговия председател – чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията, докато останалите посочени в искането конституционни разпоредби като намиращи се „във връзка“ с тях не се отнасят до този проблем.

Колкото до искането на основание чл. 22, ал. 3 ЗКС да се обяви за нищожно Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание Съдът намира същото за недопустимо. Това правомощие на Конституционния съд няма самостоятелен характер, тъй като не е от кръга на изрично очертаните правомощия на Конституционния съд в чл. 149, ал. 1 от Конституцията. Както е посочено в Определение № 4 от 2007 г. по к.д. № 9/2007 г., „Конституционният съд черпи своите правомощия непосредствено от Конституцията“. Предвид конституционната забрана на Съда да се дават и други правомощия със закон (чл. 149, ал. 2 от Конституцията), следва да се приеме, че чл. 22, ал. 3 ЗКС урежда правомощие, производно на тези по чл. 149, ал. 1 от Основния закон и в частност на правомощието за установяване на противоконституционност на актовете на Народното събрание и на президента. Това е отчетено и в самото искане, според което чл. 22, ал. 3 ЗКС „сам по себе си не задейства ново правомощие, а е средство за утвърждаване на съществуващите такива в чл. 149, ал. 1, т. 1 – 8“. В този смисъл Конституционният съд може да обяви за нищожен единствено акт, подлежащ на контрол за конституционност, а актовете на председателя на Народното събрание са извън тази категория. Именно затова поставеният в искането на президента конституционен проблем ангажира тълкувателната компетентност на Съда – в противен случай върховенството на Конституцията би било оставено без защита в случаите, когато се твърди, че Основният закон е нарушен чрез актове, които не подлежат на оспорване пред Конституционния съд. В този смисъл и в искането на президента е посочено, че даването на задължително тълкуване на Конституцията е „единствената възможност да бъде решен този спор“.

В заключение Съдът намира, че искането на президента по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията за даване на задължително тълкуване на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията следва да бъде допуснато по въпроса: Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?

В останалата му част – за тълкуване на чл. 1, ал. 2, чл. 10, чл. 42, ал. 1 и 2 във връзката им с чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията; по отношение на въпроса: Задължено ли е Народното събрание да се произнесе по предложение за провеждане на национален референдум, направено от конституционен орган, овластен в закон?; за обявяване нищожността на Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание – искането на президента следва да бъде отклонено като недопустимо.

С оглед предмета на делото и на основание чл. 20а, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС) Съдът приема, че следва да конституира като заинтересувани институции, които да представят становища по делото, както следва: Народното събрание, Министерския съвет и министъра на правосъдието.

Предвид предмета на делото Съдът намира за необходимо да предостави възможност и на председателя на Народното събрание да представи становище в същия срок.

На основание чл. 20а, ал. 3 ПОДКС съдът преценява да покани да дадат писмено правно мнение по предмета на делото следните изтъкнати специалисти от науката и практиката: проф. д-р Даниел Вълчев, проф. д-р Екатерина Михайлова, проф. д-р Емилия Друмева, проф. д-р Мариана Карагьозова-Финкова, проф. д-р Мартин Белов, проф. д-р Пенчо Пенев, проф. д-р Пламен Киров, проф. д-р Снежана Начева, доц. д-р Борислав Цеков, доц. д-р Зорница Йорданова, доц. д-р Пламена Пенова, доц. д-р Симеон Гройсман, доц. д-р Христо Орманджиев, доц. д-р Христо Паунов, д-р Дилян Начев и д-р Симона Велева.

С оглед на изложеното и на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията и чл. 19, ал. 1 ЗКС Конституционният съд

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска за разглеждане по същество искането на президента на Република България за даване на задължително тълкуване на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията във връзка с отговор на следния въпрос: Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?

Конституира като заинтересувани институции по делото: Народното събрание, Министерския съвет и министъра на правосъдието, като им предоставя 30-дневен срок от уведомяването и получаването на преписи от искането и от настоящото определение да представят становище по делото.

Дава възможност на председателя на Народното събрание да представи становище в същия срок.

Отправя покана до: проф. д-р Даниел Вълчев, проф. д-р Екатерина Михайлова, проф. д-р Емилия Друмева, проф. д-р Мариана Карагьозова-Финкова, проф. д-р Мартин Белов, проф. д-р Пенчо Пенев, проф. д-р Пламен Киров, проф. д-р Снежана Начева, доц. д-р Борислав Цеков, доц. д-р Зорница Йорданова, доц. д-р Пламена Пенова, доц. д-р Симеон Гройсман, доц. д-р Христо Орманджиев, доц. д-р Христо Паунов, д-р Дилян Начев и д-р Симона Велева, които могат да дадат писмено правно мнение по предмета на делото в 30-дневен срок от уведомяването и получаването на преписи от искането и от настоящото определение.

Препис от определението да се изпрати и на вносителя на искането, на когото се предоставя възможност в посочения по-горе срок да представи допълнителни съображения.

Отклонява като недопустимо искането на президента на Република България в останалата част: 1) за тълкуване на чл. 1, ал. 2, чл. 10, чл. 42, ал. 1 и 2 във връзката им с чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията; 2) за даване на задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 77, ал. 1, т. 1 – 2 и чл. 84, т. 5 във връзка с чл. 1, ал. 2, чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията относно въпроса: Задължено ли е Народното събрание да се произнесе по предложение за провеждане на национален референдум, направено от конституционен орган, овластен в закон?; 3) за обявяване нищожността на Разпореждане №51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание.

Прекратява производството в тази част.

Председател: Павлина Панова

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Соня Янкулова
по Определение № 3 от 10 юни 2025 г. по к. д. № 8/2025 г.

Подписвам определението от 10.06.2025 г. по к.д. № 8/2025 г. в частта, с която Съдът допусна искането на президента за тълкуване на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията във връзка с отговор на въпроса: „Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?“, с особено мнение, защото за мен искането е недопустимо.

Разпоредбата на чл. 84, т. 5 от Конституцията ясно и недвусмислено установява, че решението за произвеждане на национален референдум се взема от Народното събрание. Ясно е, че по този начин конституционният законодател определя компетентния орган, който единствен може да вземе решение за произвеждане на национален референдум. Разпоредбата не установява каквито и да било правила за организацията и реда за произвеждане на национален референдум, което значи, че не съдържа и правила за организацията и реда за приемане от Народното събрание на решение по предложение за произвеждане на национален референдум. Тези обстоятелства конституционният законодател е предоставил на преценката на обикновения законодател чрез ясната и недвусмислена разпоредба на чл. 42, ал. 2 от Конституцията.

Впрочем обикновеният законодател, упражнявайки компетентността си по чл. 42, ал. 2 от Конституцията, в чл. 13, ал. 2 и 4 ЗПУГДВМС изрично е уредил правомощия на председателя на Народното събрание във връзка с постъпило в Народното събрание предложение за произвеждане на национален референдум от инициативен комитет на граждани, но не е сторил това по отношение на предложение за произвеждане на национален референдум, постъпило в Народното събрание от другите субекти по чл. 10, ал. 1, т. 1 – 4 ЗПУГДВМС. Изрично обикновеният законодател е уредил и правомощията на председателя на Народното събрание в хипотезите на чл. 10, ал. 3 и чл. 12, ал. 8 ЗПУГДВМС.

Фактът, че обикновеният законодател, упражнявайки законодателната си власт по силата на изрична конституционна разпоредба (чл. 42, ал. 2), не е уредил изрично правомощията на председателя на Народното събрание във връзка с постъпването на предложение за произвеждане на национален референдум от всички, установени в чл. 10, ал. 1 ЗПУГДВМС, правни субекти не прави автоматично поставения въпрос с конституционна значимост и основание за упражняване на тълкувателната компетентност на Конституционния съд.

Въпрос на преценка на обикновения законодател при реализиране на възлагането по чл. 42, ал. 2 от Конституцията е дали изобщо и ако да, по какъв начин да уреди правомощията на председателя на Народното събрание при постъпване в Народното събрание на предложение за произвеждане на национален референдум от оправомощен от закона правен субект независимо дали той е, или не е конституционен орган. Конституцията не поставя каквито и да било ограничения или изисквания в това отношение, поради което тълкуване в контекста на нейната разпоредба (чл. 84, т. 5) би било не тълкуване на конституционни разпоредби по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията, а позитивно законодателствуване от страна на Конституционния съд.

Ако Народното събрание при упражняване на законодателната си власт на основание чл. 42, ал. 2 от Конституцията уреди правомощията на председателя на Народното събрание по начин, който субект по чл. 150, ал. 1 от Конституцията намира за противоконституционен, Конституционният съд при сезиране по реда на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията би имал възможност да се произнесе за конституционосъобразността на конкретните законови разпоредби.

Разпоредбите на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 от Конституцията, които установяват правомощия на председателя на Народното събрание, също са ясни и недвусмислени. Конституционният законодател е счел за достатъчно за целите на конституционната уредба на правомощията на председателя на Народното събрание да уреди тези негови правомощия, които съответстват на отредената му от Конституцията роля. Конституционният съд е имал възможност да посочи изрично, и то по повод на тълкуване на Конституцията, че „[и]зборът на председател на Парламента е израз на волята на Народното събрание“ (Решение № 19 от 1992 г. по к.д. № 28/1992 г.). Поради това при конкретно произнасяне за конституционосъобразността на разпоредба от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание Конституционният съд приема, че „[п]редседателят на Народното събрание се избира от Народното събрание, представлява го и се отчита пред него. Неговите правомощия възникват като резултат от волята на народните представители. Той няма повече права от другите народни представители по отношение на реализирането на същностните властнически функции на Народното събрание, а именно законодателната дейност, контрола над изпълнителната власт, приемането на другите актове на Народното събрание – решения и обръщения. Макар традиционно председателят на Народното събрание винаги да е бил престижна фигура в политическия живот на България, той няма и не е имал право на решаващ глас или вето, няма свои обособени председателски правомощия за проява на инициатива в областта на посочените по-горе същностни функции на Народното събрание, различни или по-големи от тези, които има всеки народен представител. Председателят на Народното събрание не е самостоятелен орган на власт в традиционния смисъл на това понятие, макар известни властнически правомощия да са му дадени (чл. 77, ал. 1, т. 4), а други да са предвидени като възможности в изключителни ситуации (чл. 97, ал. 4)“ (Решение № 16 от 1992 г. по к.д. № 25/1992 г.).

Изложеното сочи, че конституционните правомощия на председателя на Народното събрание са ясно установени и в Конституцията, и в решение на Конституционния съд, поради това тогава, когато Народното събрание прецени, че избраният от него председател не спазва Конституцията, Правилника за организацията и дейността на Народното събрание или законите, е в правомощието си в съответствие с приетия от него на основание чл. 73 от Конституцията правилник (понастоящем чл. 5, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание) да го освободи предсрочно.

Според мен произнасянето по допуснатия въпрос с тълкувателно решение би имало ефекта на предварително произнасяне по конституционосъобразността на едно или друго законодателно решение, формирането на което конституционният законодател е предоставил на волята на народните представители. При това, поради тълкувателния характер на настоящото произнасяне то няма да постигне ефекта на отмяна на противоконституционна разпоредба или на отмяна/обявяване на нищожност на вече издаден акт на председателя на Народното събрание, защото тълкувателното решение не изменя автоматично действащото законодателство. За това се изисква воля на народните представители.

Намесата на Конституционния съд в отношенията между националното представително учреждение и избрания от него председател чрез тълкувателно решение в една конкретна хипотеза считам за нарушаваща и установеното в чл. 73 от Конституцията, че организацията и дейността на Народното събрание се осъществяват въз основа на Конституцията и на правилник, приет от Народното събрание. Фактът, че правилникът на Народното събрание Конституционният съд трайно и неотклонно приема в практиката си за акт, който подлежи на контрол за конституционосъобразност (Решение № 10 от 1992 г. по к.д. № 13/1992 г., последно Решение № 6 от 2022 г. по к.д. № 6/2022 г.), не значи според мен, че Конституционният съд може чрез упражняване на тълкувателната си компетентност да дава предварително задължителни указания как националното представително учреждение да организира дейността си и дали и какви задължения да възлага на избрания от него председател.

За мен в случая не става въпрос за неяснота на конституционната уредба, която да налага нейното тълкуване от Конституционния съд, а за търсене чрез тълкувателното правомощие на Конституционния съд на оценка на действията на конкретен председател на Народното събрание в една конкретна ситуация. Тълкувателното правомощие на Конституционния съд е изключително мощен инструмент и употребата му за оценка на конкретно поведение, било то и на председателя на Народното събрание, намирам за недопустимо.

Конституционен съдия: Соня Янкулова

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдия Борислав Белазелков
по Определение № 3 от 10 юни 2025 г. по к. д. № 8/2025 г.

Представям това особено мнение, тъй като не споделям извода за допустимост на искането на президента на Република България за даване на задължително тълкуване на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията във връзка с отговор на следния въпрос: Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?

В чл. 77, ал. 1 на Конституцията са уредени само конституционните правомощия на председателя на Народното събрание. В т. 1 и 2 са уредени правомощията му да представлява Народното събрание и да предлага проект за дневен ред на заседанията. В т. 3 – 6 са уредени други негови конституционни правомощия, а в чл. 78, т. 1 – и правомощието му да свиква Народното събрание на заседание. В доктрината и обществената практика няма съмнение, че председателят на Народното събрание може да има също и правомощия по закон, както и по Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.

В чл. 84, т. 5 на Конституцията е уредено правомощието на Народното събрание да приема решение за произвеждане на национален референдум. В Конституцията е уредено правото на законодателна инициатива, но не е уредено кой може да прави предложение за вземане на решение. Съгласно чл. 84, ал. 1 от действащия Правилник за организацията и дейността на Народното събрание (ДВ, бр. 107 от 20.12.2024 г.) проект за решение, декларация и обръщение могат да внасят народните представители и парламентарните групи. За приемането на решения по отделни въпроси в правилника са уредени специални изисквания по отношение на народните представители.

Конституционните правомощия на президента са уредени в чл. 98, както и в други разпоредби на Конституцията, сред тях обаче не е правомощието да прави предложение за произвеждане на национален референдум. Това негово правомощие е законово, тъй като е уредено в чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (обн., ДВ, бр. 44 от 2009 г.; посл. изм., бр. 15 от 22.02.2022 г.) (ЗПУГДВМС). В този закон са уредени и някои правомощия на председателя на Народното събрание във връзка с администрирането на постъпили предложения за произвеждане на национален референдум. Такива са правомощието му по чл. 10, ал. 3 ЗПУГДВМС да организира създаването и воденето на публичен регистър, в който се вписват предложенията за произвеждане на национален референдум и инициативните комитети, и по чл. 12, ал. 9 ЗПУГДВМС да прекратява процедурата по предложение за референдум при невнасяне в срок на подписката в Народното събрание, което се вписва в регистъра,

От изложеното по-горе се вижда, че в обсъжданата материя председателят на Народното събрание разполага не само с конституционни правомощия, но също и с правомощия, които са уредени в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и в ЗПУГДВМС. Конституционният съд не може да тълкува разпоредбите на тези два нормативни акта и да се произнася по правомощия на председателя на Народното събрание извън конституционно уредените, тъй като произтичат от други нормативни актове. И може ли при тълкуването на които и да било нормативни актове Конституционният съд да постанови друго, освен че председателят на Народното събрание може да се произнася само по допустимостта и редовността на постъпилото предложение; и ако то е допустимо (изхожда от овластено лице и е по въпрос, който може да бъде решен чрез референдум) и редовно (в изискуемата форма и с необходимото съдържание и приложения), да организира подготовката на предложението за разглеждане и решаване от Народното събрание. Няма конституционно установен орган, освен самото Народно събрание, който може да контролира преценката на председателя за допустимостта и редовността на предложението и да отмени или преодолее неговия отрицателен акт, като наложи разглеждането на отклоненото предложение.

При всички възможни резерви към цитираното Решение № 9 от 2016 г. по к.д. № 8/2016 г. то се отнася до оспорване на конституционността на решение на Народното събрание за произвеждане на референдум по шест въпроса, като е обявена противоконституционността на решението за произвеждане на референдум по три от тях. Аргументацията при произнасянето си Съдът да преценява и законовата уредба на референдума се основава на разбирането, че законът детайлизира конституционната уредба на референдума в съответствие с духа на Конституцията, което не може да не бъде съобразено при преценката на конституционността на оспорваното решение на Народното събрание. Този аргумент обаче няма отношение към тълкувателното правомощие на Съда. Той не може да тълкува Конституцията „в светлината“ или като изхожда от, или като съобразява също и законовата уредба на референдума.

Народното събрание по една или друга причина на практика не разглежда много законодателни предложения, направени от конституционно установените органи (народни представители и Министерския съвет) в пределите на конституционно установените им правомощия (право на законодателна инициатива), и много предложения за вземане на решение по различни въпроси. Кой конституционно установен държавен орган може да задължи Народното събрание да разгледа по същество постъпилите предложения и постанови решение за приемането или отхвърлянето им? В никакъв случай това не е Конституционният съд.

В Конституцията има изрично възлагане за приемане на закон в повече от шестдесет случая. Ако всички тези закони е необходимо да бъдат съобразявани при оспорването на конституционността на актове на различните конституционно установени органи, допустимо ли е Конституционният съд да съобразява и тези закони, когато тълкува разпоредбите на Конституцията, уреждащи правомощията на тези органи, за да реши кои са законоустановените им правомощия, както и да ги разграничи от законоустановените правомощия на другите конституционно установени органи?

Какво конституционно значение би могло да има такова тълкуване?

Конституционен съдия: Борислав Белазелков

ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на съдиите Атанас Семов, Янаки Стоилов и Сашо Пенов
по Определение № 3 от 10 юни 2025 г. по к. д. № 8/2025 г.

Подписахме определението с особено мнение поради несъгласие с недопускането на първия тълкувателен въпрос от искането на президента на Републиката: „Задължено ли е Народното събрание да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум, направено от конституционен орган, овластен в закон?“

Според нас това е централният за настоящото конституционно производство въпрос. Неговият отговор предпоставя и обуславя отговора на втория тълкувателен въпрос, допуснат от Конституционния съд: „Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждането на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен в закон?“ Този въпрос е конкретизация на първия и част от проблема за упражняването на компетентността на националния представителен орган – Народното събрание.

Поради краткостта и абстрактността на редица конституционни разпоредби понякога се поставят тълкувателни въпроси, които образуват комплекс, какъвто е и настоящият случай. Конституцията е система от принципи и правила, които трябва да се тълкуват и прилагат в единство, защото конституционният законодател се е ръководил от целта да създаде система, която не търпи неразрешими противоречия. Когато възникват противоречия между държавни органи при упражняване на техни правомощия, тези противоречия следва да се преодоляват с конституционни средства по предвидения за това ред. При противоречия, отнасящи се до (не)упражняване на правомощия от конституционни органи, нормативното тълкуване би способствало за решаване на проблема.

В конкретния случай е налице противоречие между Народното събрание, на което Конституцията възлага приемане на решение за произвеждане на национален референдум, и един от субектите, които са оправомощени да го сезират – президента. Предмет на исканото тълкуване е именно изясняване на взаимодействието между два конституционно установени държавни органа с оглед на прякото осъществяване на държавната власт чрез допитвания до народа.

Според нас отклоненият въпрос отговаря на всички условия за допустимост на искане за тълкуване на Конституцията според практиката на Съда (Определение за допустимост по к.д. № 14/1992 г., Определение № 9 от 1996 г. по к.д. № 30/1996 г., Определение № 8 от 2016 г. по к. д. № 17/2016 г.): наличие на конституционен въпрос, неяснота, правен интерес от тълкуването и постигане на защитена от Конституцията цел.

Причината за неяснотата в случая обаче произтича не от самите конституционни разпоредби (чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 от Конституцията), а от непоследователното им прилагане, което предизвиква правния спор. Във връзка с характера на неяснотата в мотивите на определението на Конституционния съд по настоящото дело се съдържат две противоположни твърдения. Едното е, че „наличието на реален правен проблем се илюстрира от наличието на противоречива практика относно процедирането от страна на председателя на парламента конкретно по внесено от президента предложение за произвеждане на национален референдум“. Другото е, че „въпросът дали Народното събрание е задължено да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум, направено от овластен по силата на закон да го сезира субект, изобщо не е бил предмет на противоречиво решаване от самия парламент.“ В предишен случай от 2015 г. Народното събрание се е произнесло с решение по предложение за референдум, направено от президента. Вносителят на искането е съпоставил описания случай и сегашното бездействие на парламента по направено от президента предложение за произвеждане на национален референдум. В мотивите на определението се съдържа и друго противоречие – връзката между конституционната и законовата уредба на референдумите по отношение на допускането на втория тълкувателен въпрос е приета за уместна, но не и по отношение на допускането на първия тълкувателен въпрос.

На следващо място вносителят на искането (президентът) безспорно има правен интерес от сезирането на Конституционния съд, защото по внесеното от него предложение за произвеждане на национален референдум липсва произнасяне на Народното събрание.

Ясна е също защитената от Конституцията цел, която се преследва с отправеното до Съда искане – разясняване с обвързваща сила дали органи с конституционен ранг, каквото е Народното събрание, дължат упражняване на предоставената им власт, като приемат съответни правни актове, особено когато предложението идва от друг конституционен орган, какъвто е президентът на Републиката – в случая упражняването на компетентността на Народното събрание изисква приемане на решение за (не)произвеждане на национален референдум.

Вносителят на искането прави връзка между правомощието на Народното събрание по чл. 84, т. 5 и чл. 1, ал. 2 от Конституцията (принципът на народния суверенитет и осъществяването на държавната власт непосредствено от народа и от органите, предвидени в Конституцията), за да обоснове, че гарантирането на този принцип е отправна точка при разглеждане на компетентността на Народното събрание при осъществяването на пряката демокрация. Този принцип кореспондира с основното право на гражданите по чл. 42, ал. 1 от Конституцията да участват в допитвания до народа, които те могат да инициират чрез подписка или чрез субектите, предвидени в закон. Така поставен, отклоненият въпрос има значителен тълкувателен потенциал, защото се отнася до фундамента на Конституцията – осъществяването на народния суверенитет чрез институциите, които осигуряват непосредствено упражняване на държавната власт от гражданите. Тук Конституцията отрежда на Конституционния съд незаменима роля – чрез задължително тълкуване да разясни конституционните гаранции за прякото участие на гражданите в държавната власт и да предотврати неговото блокиране чрез неправомерни действия или бездействия на органи, от които то зависи.

Единственият орган, който има правомощие да вземе решение за произвеждане на национален референдум, е Народното събрание. Това следва от чл. 84, т. 5 от Конституцията и е споменато в определението. Отклоненият първи въпрос от искането обаче се отнася не за това може ли Народното събрание да отхвърли отправено към него по съответния ред предложение за произвеждане на референдум, а за това длъжно ли е да се произнесе по него. Установените в Конституцията органи при прилагането и свързаното с него тълкуване на конституционните разпоредби би трябвало да зачитат възложената им компетентност, за да не се стига до прехвърляне или отнемане на компетентност или отказ от упражняването й. Принципът на разделение на властите не допуска прехвърляне и още по-малко изземване на конституционно предвидени правомощия на държавните органи. Чрез отговор на отклонения въпрос Конституционният съд би допринесъл за решаване на поставения конституционен проблем – трябва ли държавните органи да упражняват възложените им от Конституцията правомощия, от което зависи реализацията на основни права на гражданите и съществуването на правовата държава.

В чл. 4, ал. 1 от Конституцията е закрепен принципът на правовата държава, според който тя е организирана и функционира въз основа на правото, а Конституцията е фундаментът на правния ред. При определяне на правомощията на държавните институции конституционният законодател не е допускал, че те може да се упражняват превратно или въобще да не се упражняват. Упражняването на възложени правомощия от държавен орган едновременно е негово право и задължение. За случаите на неприлагане на конституционни норми или противоречиво прилагане са предвидени правни средства за гарантиране на върховенството на Конституцията, като едно от тях е задължителното тълкуване на нейни разпоредби от Конституционния съд.

Като отклонява първия тълкувателен въпрос, Конституционният съд отказва да разгледа главния за настоящото производство проблем – отношението между два държавни органа с конституционен ранг, каквито са Народното събрание като колективен и решаващ по отношение на националния референдум орган и президентът като едноличен орган, за когото по силата на конституционна делегация за приемане на закон за организацията на референдуми е предвидено право да предлага произвеждане на национален референдум. По своята важност с оглед на гарантирането на демокрацията и правовата държава този въпрос следва да бъде изведен пред скоби. Въпросите за институционалното взаимодействие между президента и председателя на Народното събрание и за отношенията между самото Народно събрание и неговия председател са производни от първия тълкувателен въпрос, поставен в сезиращото искане. Като е отклонил първия тълкувателен въпрос, Конституционният съд е останал частично пасивен към утвърждаването на духа и разума на Конституцията по отношение на пряката демокрация и на правовата държава в нейния формален аспект.

След като участието в национални и местни референдуми е основно право и израз на пряката демокрация, установени заедно с изборите в разпоредбата на чл. 42, ал. 1 от Конституцията, всяко противоречиво тълкуване и прилагане на тези разпоредби налага изясняване на техния смисъл и съдържание. В такива случаи Конституционният съд е призван да даде тълкуване, което съответства на конституционно гарантирани ценности, намерили израз в основни права на гражданите и в правомощия на държавни органи.

Във всеки случай, когато на основание на разпоредба на закон към парламента се отправя искане за произвеждане на национален референдум, той дължи произнасяне със свой акт – решение. Това се отнася до съществото на отклонения тълкувателен въпрос, на който Конституционният съд едва ли би могъл да даде противоположен отговор.

Конституционни съдии: Атанас Семов
Янаки Стоилов
Сашо Пенов

СТАНОВИЩЕ
на съдия Невин Фети
по Определение № 3 от 10 юни 2025 г. по к. д. № 8/2025 г.

Подкрепям диспозитива на определението, но не споделям аргументите за отклоняване като недопустимо на искането на президента на Република България за даване на задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 77, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 84, т. 5 във връзка с чл. 1, ал. 2, чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията относно въпроса „Задължено ли е Народното събрание да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум, направено от конституционен орган, овластен в закон?“.

Мнозинството на съдиите „намира, че в настоящия случай, при който правният проблем се извежда от констатирано непоследователно процедиране от страна на председателя на парламента по внесено от президента предложение за произвеждане на национален референдум, по отношение на първия формулиран от вносителя тълкувателен въпрос искането следва да бъде отклонено като недопустимо“. Приема, че „Основният закон урежда единствено компетентността на Народното събрание да приеме решение за произвеждане на национален референдум (чл. 84, т. 5 от Конституцията)“, но дължимите от самия парламент и неговия председател действия при постъпване на предложение са уредени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, поради което тълкувателният въпрос изисква тълкуване на закон.

Упражняването на правомощието на Конституционния съд да дава задължително тълкуване на Конституцията предполага да има неяснота в конкретна конституционна разпоредба или комплекс от разпоредби, чието тълкуване се иска. От значение несъмнено са и другите предпоставки за преценка на допустимостта на искане за тълкуване, отправено от субект на инициатива по чл. 150, ал. 1 от Конституцията, които са свързани с ясно очертаване на правен проблем и правен интерес в искането, както и постигането на конституционно значима цел чрез решаването на правния проблем.

В случая неяснота по отношение на разпоредбата, която установява правомощието на Народното събрание по чл. 84, т. 5 от Конституцията да „приема решение за произвеждане на национален референдум“, няма. Терминът „неяснота“ е установен от българското позитивно право, но без да бъде съдържателно дефиниран. В правната теория той се използва като характеристика на правната разпоредба, на нейния смисъл или на изразената с нея воля. Неяснотата е „функционална“ характеристика на разпоредбата и обобщава група от случаи, при които правилото за поведение не може да бъде приложено поради определени качества на текста – двусмислие, неопределеност, противоречие и други. Задачата на тълкуването в тези случаи е да разкрие смисъла на правното предписание и да го изясни.

Разпоредбата на чл. 84, т. 5 от Конституцията не само е пределно ясна, но тя е и безпротиворечиво прилагана от различни легислатури на Народното събрание при отговора на въпроса дали то дължи да се произнесе по предложение за произвеждане на национален референдум. Освен това този въпрос не предполага тълкуване на закон, защото не се отнася до субектите и до реда, по който може да се внесе и разгледа предложение за произвеждане на национален референдум. Въпросът е насочен към правомощието на Народното събрание, което изрично произтича от разпоредбата на чл. 84, т. 5 от Конституцията (упоменато и в чл. 98, т. 1, in fine, но през правомощията на президента да определи датата за произвеждане на национален референдум, „когато за това има решение на Народното събрание“).

Липсата на неяснота в разпоредбата на чл. 84, т. 5 от Конституцията и непротиворечивото й прилагане се потвърждават както от представената в искането на президента по конституционно дело № 8/2025 г. фактология, така и от практиката на Конституционния съд. В Решение № 9 от 2016 г. по к.д. № 8/2016 г. е прието, че: „Непосредствено свързан с упражняването на учредителната власт е националният референдум. Решението за неговото произвеждане се взема само и единствено от Народното събрание съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията.“ Според Решение № 3 от 2024 г. по к. д. № 13/2023 г. „При упражняване на правомощието по чл. 84, т. 5 от Конституцията Народното събрание, когато е сезирано с предложение за произвеждане на национален референдум … самостоятелно формира воля по предложението, преценявайки го както с оглед на спазването на изискуемата организация и ред, уредени от текущия законодател въз основа на изричното конституционно възлагане, така и относно съответствието с конституционните изисквания на съдържащия се в предложението въпрос за инициирания референдум.“

Именно категоричното отнасяне с чл. 84, т. 5 от Конституцията на решението за произвеждане на национален референдум към кръга на правомощията на Народното събрание прави недопустимо искането за тълкуване на посочените конституционни разпоредби във връзка с първия поставен в него въпрос. Тази яснота на нормата, че решаващото правомощие за произвеждане на национален референдум е на Народното събрание, е в основата на разгръщането на втория въпрос относно съдържанието на представителната и организационната функция на неговия председател и дали тези функции обхващат компетентността му да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум.

Конституционен съдия: Невин Фети

СТАНОВИЩЕ
на съдия Янаки Стоилов и съдия Атанас Семов
по Определение № 3 от 10 юни 2025 г. по к. д. № 8/2025 г.

Становището ни се отнася до искането на президента на Републиката за обявяване на нищожност на Разпореждане № 51-550-01-301 от 13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание, съответно до мотивите за неговото отклоняване от Конституционния съд.

Член 22, ал. 3 от Закона за Конституционен съд сочи възможен резултат при упражняване на конституционно определените правомощия на конституционната юрисдикция, които са концентрирани в чл. 149, ал. 1 от Конституцията, но не се изчерпват с него. Всички нейни правомощия обаче са с конституционен ранг (чл. 149, ал. 2 от Конституцията). Поради това сме съгласни по принцип с посоченото в мотивите на определението, че „Конституционният съд може да обяви за нищожен единствено акт, подлежащ на контрол за конституционност, а едноличните актове на председателя на Народното събрание са извън тази категория.“ В случая обаче сме изправени пред нетипичен, но реален правен проблем, който се потвърждава от допуснатия от Съда въпрос: „Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?“.

Недопускането на искането за обявяване на нищожност на разпореждането на председателя на Народното събрание частично може да се компенсира от отговора, който Съдът би дал на цитирания тълкувателен въпрос. Трябва обаче да се има предвид, че правният ефект от тълкувателните решения на Конституционния съд и от неговите решения за обявяване на противоконституционност, дори когато по същество се отнасят до един и същи проблем, не е идентичен.

Според нас в мотивите си Съдът не е обърнал необходимото внимание на нестандартната ситуация, създадена в резултат на издаване на разпореждане от председателя на Народното събрание, с което той оставя без разглеждане предложението на президента за произвеждане на национален референдум. По този начин председателят с един акт е решил въпросите по редовността и допустимостта на направеното предложение и е преградил възможността за неговото обсъждане и произнасяне от страна на Народното събрание. Известно е, че за разлика от съдебните производства, при които фазите на разглеждане на делата по допустимост и по същество обикновено са разграничени, то в парламентарното производство Народното събрание разглежда и решава тези въпроси заедно.

Председателят на Народното събрание има множество правомощия, които са уредени най-вече в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, но всички те трябва да се вписват в кръга на отредената му компетентност по чл. 77, ал. 1 от Конституцията. В обратния случай може да се окаже, че едно лице, което макар че има конституционен статус, но не е самостоятелен държавен орган, а е пръв сред равни (народните представители), би получило власт не да представлява, а да замества и измества Народното събрание в неговите правомощия. В конкретния случай това засяга и установеното разпределение на компетентността между конституционни органи – Народното събрание и президента, по отношение на условията и реда за организиране на референдум.

Конституцията е предвидила правни средства за защита при евентуалното й нарушаване и едно от тези средства е конституционният контрол. Когато обаче е налице противоконституционно бездействие на държавен орган, може да се окаже, че липсва ефективно средство за защита срещу него. Този проблем по отношение на административните актове е решен в българското законодателство. Мълчаливият отказ в повечето случаи подлежи на обжалване и съдът може да даде предписание как да действа административният орган, за да изпълни закона. Бездействието на Народното събрание може да се квалифицира като своеобразен мълчалив отказ, а действията на неговия председател поставят въпроса за изземване на компетентност, принадлежаща единствено на самото Народно събрание. С подобни проблеми в конституционната материя са се сблъсквали редица конституционни юрисдикции, като за преодоляването им някои от тях са конституционно оправомощени или сами намират начин да се справят. Даваме си сметка, че Конституционният съд не може изведнъж, особено при липса на изрично конституционно основание, да направи такава голяма крачка. Тя би била проява на съдебен активизъм, макар и обоснована с необходимостта от защита на Конституцията. С настоящото становище се опитваме да привлечем вниманието върху реален и голям проблем, който вече не е изключение в нашата действителност.

Трябва да констатираме парадоксалната ситуация, когато единственият орган, овластен да взема решение относно произвеждането на национален референдум (Народното събрание според чл. 84, т. 5 от Конституцията), бездейства, т. е. не приема решение – и в резултат на това се прегражда пътят за конституционен контрол. Оттук възниква въпросът дали оспореният акт на председателя на Народното събрание няма за цел именно да предотврати произнасяне на парламента, а като резултат – и евентуално оспорване на решението на Народното събрание пред Конституционния съд.

Настоящият нетипичен казус повдига и един по-голям проблем – за връзката и отношението между формалните основания на конституционния контрол и защитата на основните права и на конституционно предвидените правомощия на основни държавни институции. Казано най-общо, това е проблемът за правния формализъм срещу ефективната защита на Конституцията.

Формалността на правото е негова отличителна черта в сравнение с други нормативни регулатори. Оценяваме нейното положително значение за постигане на стабилност и предвидимост на правото, но и границата, отвъд която формализмът може да застраши самото право. Ако правният формализъм е средство да осигури защита на права и правомощия, той е годно средство за поддържане на правния ред. Ако обаче той е самоцел или начин за превратно прилагане на правните норми, то тогава правото би било поставено на изпитание, а неговата защита би се оказала под въпрос.

Конституционният съд е призван да осигури реална защита на върховенството на Конституцията с оглед на принципите на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и на издигането на правата на личността във върховен принцип (Преамбюл на Конституцията). Затова той трябва да е в състояние да дава конституционна защита не само при нарушаване на Основния закон, но и при опити за неговото частично суспендиране.

Конституционни съдии: Янаки Стоилов
Атанас Семов

3347