ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
РЕШЕНИЕ № 14820 от 10 декември 2014 г. по административно дело № 10395 от 2014 г.
Върховният административен съд на Република България – първо отделение, в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав: председател: Йордан Константинов, членове: Бисер Цветков, Милена Славейкова, при секретар Жозефина Мишева и с участието на прокурора Мери Найденова изслуша докладваното от председателя Йордан Константинов по адм. дело № 10395/2014.
Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административно-процесуалния кодекс.
Постъпил е протест от Милена Беремска – прокурор във Върховната административна прокуратура, срещу § 2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, обн., ДВ, бр. 64 от 23.07.2004 г.; изм. и доп., бр. 2 от 9.01.2009 г.; доп., бр. 43 от 8.06.2010 г.; изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г.
Развиват се оплаквания, че посоченият § 2 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в противоречие с разпоредби на Закона за адвокатурата (ЗА) и Закона за нормативните актове (ЗНА), тъй като Висшият адвокатски съвет е създал нормата извън компетентността си по чл. 36 ЗА да определя минимален размер на адвокатските възнаграждения, договаряни между адвокат и клиент. Твърди се още, че в противоречие с чл. 2, ал. 2 ЗНА Висшият адвокатски съвет е прехвърлил компетентността си и е създал, без това да е предвидено в чл. 36, ал. 2 и чл. 38, ал. 2 ЗА, задължение за съда какъв размер адвокатско възнаграждение да присъжда в случаите по чл. 64 ГПК (отм.), чл. 68, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс и чл. 161, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Посочва се, че в тази насока е тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГК на Върховния касационен съд.
По изложените основания се иска прогласяване на нищожността на оспорената разпоредба.
Ответният по жалбата Висш адвокатски съвет чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на протеста.
При условията на чл. 189, ал. 2 АПК с определение от 6.11.2014 г. е конституиран като присъединен оспорващ Никола Дельов Тодев от София.
Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
По силата на чл. 127, т. 5 от Конституцията на Република България прокуратурата предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове.
Съгласно чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република България Върховният административен съд се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона. Тези актове имат нормативен характер, с тях се създават права и задължения за неограничен кръг правни субекти, за които съществува правен интерес да ги обжалват пред ВАС, ако считат, че те противоречат на закона като нормативен акт от по-висока степен и накърняват правата и законните им интереси. Съгласно чл. 187, ал. 1 АПК подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето.
Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че Върховната административна прокуратура има правомощие да оспорва процесната разпоредба и протестът следва да бъде разгледан по същество.
Оплакванията ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане.
Основният довод за нищожност на оспорената разпоредба се свежда до твърдението, че по силата на чл. 36 ЗА Висшият адвокатски съвет има правомощия само да определя размера на минималните възнаграждения, предмет на договаряне между адвоката и клиента, но не и да създава задължение за съда в случаите на прекомерност да присъжда възнаграждение, което да не бъде по-ниско от двукратния размер на възнагражденията, посочени в наредбата.
По направеното възражение за нищожност съдът приема следното:
Глава осма от Закона за адвокатурата – чл. 29 и следващите, е озаглавена „Права на адвоката“. Едно от основните права на адвоката е това по чл. 36, ал. 1 от закона. Според горната разпоредба адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд. В допълнение разпоредбата на ал. 2 от същия чл. 36 дефинира, че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента; този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Това основно право на адвоката получава специфична защита в разпоредбата на чл. 38 от закона, уреждаща случаите, при които адвокатът може да оказва безплатна правна помощ и съдействие. Според ал. 2 от този член в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение; съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
В изпълнение на законовата си делегация по чл. 36, ал. 2 ЗА Висшият адвокатски съвет е приел Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обн., ДВ, бр. 64 от 23.07.2004 г.; изм. и доп., бр. 2 от 9.01.2009 г.; доп., бр. 43 от 8.06.2010 г.; изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г. Разпоредбата на оспорения § 2 от допълнителните разпоредби на наредбата има следното съдържание: В случаите по чл. 64 от Гражданския процесуален кодекс (отм.), както и в случаите на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс и чл. 161, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от двукратния размер на възнагражденията, посочени в тази наредба.
За пълнота на изложението съдът намира, че в мотивите на настоящото решение следва да бъдат възпроизведени и посочените разпоредби от ГПК и ДОПК.
Разпоредбата на чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) определя, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат с действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Идентична е и нормата на чл. 78, ал. 5 от сега действащия ГПК, според която, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В сходен смисъл е разпоредбата на чл. 161, ал. 2 ДОПК, според която при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
В протеста се излагат аргументи, че при издаването на разпоредбата на § 2 от ДР на наредбата Висшият адвокатски съвет е притежавал компетентност, поради което въпросната разпоредба се явява нищожна. По така наведените аргументи настоящата инстанция съобрази следното:
Нормата на чл. 7, ал. 2 от същия закон определя наредба като нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Според чл. 2, ал. 1 ЗНА нормативни актове се издават само от органите, предвидени от Конституцията или от закон, а според ал. 2 компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля. По аргумент от противното това означава, че липсата на компетентност на органа за издаване на нормативен акт води до нищожност на издадения акт.
По силата на чл. 36, ал. 2 ЗА Висшият адвокатски съвет има правомощия (компетентност) да определя минималния размер на адвокатските възнаграждения, които се договарят между адвокат и клиент. С приемането на разпоредбата на § 2 от ДР на наредбата Висшият адвокатски съвет е излязъл от тези свои правомощия, тъй като с правната норма се създават правила за съда как следва да процедира в случаите на „прекомерност“ по смисъла на цитираните разпоредби от процесуалните кодекси. По този начин посочените правни норми от процесуалните кодекси се допълват и се определят други рамки за определяне на размера на възнаграждението от съда при възражение за прекомерност.
Следва да бъде посочено, че в този смисъл е и тълкуването на разпоредбата, дадено в тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на Върховния касационен съд по тълкувателно дело № 6/2012 г. В точка три от същото се приема, че с § 2 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г.се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, като се въвеждат правила за процедиране на съда и се допълва разпоредба на ГПК, за което не са делегирани правомощия по надлежния ред на Висшия адвокатски съвет. Посочва се още, че в случая § 2 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. влиза в противоречие с чл. 36 ЗА и с чл. 78, ал. 5 ГПК, като променя, без да има такава правна възможност, процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка за прекомерност, след като е сезиран от страната за това, и съответно да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение до размера, определен от чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 ЗА. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В този аспект доводите, че много от съдебните състави на Върховния административен съд прилагат разпоредбата на § 2 от ДР на наредбата, са неоснователни, още повече, че цитираните решения са постановени преди издаването на посоченото тълкувателно решение.
Настоящият съдебен състав не споделя възраженията на ответника, направени в писменото му становище с изх. № 2049 от 12.11.2014 г. – Чл. 39 и сл. от делото. В случая не става въпрос за формално противоречие между § 2 от ДР на наредбата и чл. 36, ал. 2 ЗА, а относно това, че по силата на същия чл. 36, ал. 2 ЗА Висшият адвокатски съвет няма правомощия да създава правила за определяне на адвокатските възнаграждения в хипотезите на „прекомерност“. По тази причина изложените аргументи относно това, дали определеният в § 2 двукратен размер на възнаграждението е справедлив, или законен, са неотносими към спора. Не намират подкрепа в закона и доводите, че чрез нормите на чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 161, ал. 2 ДОПК се прави препращане чрез нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА до правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитираните процесуални разпоредби създават правила относно това до какъв размер съдът може да присъди разноски при възражение за прекомерност и в тази връзка препращат към нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, по силата на която Висшият адвокатски съвет издава наредба за определяне на минималните адвокатски възнаграждения. Препращането достига до тази граница, която в случая е премината с § 2 от наредбата. Въпросният параграф допълва закона, като определя, че в тези хипотези не може да се присъждат разноски под двукратния размер на възнаграждението.
Не могат да бъдат споделени и доводите на ответника, че след отмяната на § 2 от ДР на наредбата ще бъде наложена имуществена санкция на добросъвестната страна, спечелила делото. Предвид свободата на договаряне, клиентът е в правото си да реши до какъв размер адвокатско възнаграждение да се договори, като същият е наясно, че предвид разпоредбите на чл. 78, ал. 5 и чл. 161, ал. 2 ДОПК, в случай на възражение за прекомерност той рискува при спечелване на делото да му бъдат присъдени разноски до установения с наредбата минимален размер. От друга страна, с посочените разпоредби законодателят е определил границите, до които следва да се присъждат адвокатските възнаграждения като част от разноските на страната. Както се посочва в тази връзка в TP № 6/2012 г., „тези граници са израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие, поради което следва да се приеме, че § 2 от ДР на наредбата влиза в противоречие и с този принцип“. В този смисъл са и основните възражения срещу разпоредбата, изложени в жалбата на присъединения жалбоподател Никола Дельов Тодев.
Предвид гореизложеното, следва да бъде прието, че Висшият адвокатски съвет не притежава материална компетентност да издаде нормата на § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Допуснатото нарушение е тежко, поради което въпросната разпоредба следва да бъде прогласена за нищожност.
В становището си по същество присъединеният жалбоподател е навел доводи за незаконосъобразност на оспорената разпоредба поради допуснати нарушения на процедурните правила при приемането на разпоредбата. Доколкото е налице друг порок, водещ до нищожност на разпоредбата, тези оплаквания не следва да бъдат обсъждани.
При условията на чл. 194 АПК в случай на неподаване на касационни жалби или протест или ако те са отхвърлени от второинстанционния съд, решението следва да се обнародва в „Държавен вестник“.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 193, ал. 1 АПК Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,
РЕШИ:
Прогласява за нищожна нормата на § 2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, обн., ДВ, бр. 64 от 23.07.2004 г.; изм. и доп., бр. 2 от 9.01.2009 г.; доп., бр. 43 от 8.06.2010 г.; изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г.
При неподаване на касационни жалби или протест или ако те са отхвърлени от второинстанционния съд, решението да се обнародва в „Държавен вестник“.
Решението може да бъде обжалвано пред петчленен състав на Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено.
Председател: Георги Колев
662
