ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД

РЕШЕНИЕ № 100 от 16 юни 2011 г.

по административно дело № С-220 от 2010 г.

Върховният административен съд в състав: председател: Таня Вачева, и членове: Иван Раденков, Соня Янкулова, с участието на секретар-протоколиста Маринела Цветанова разгледа административно дело № С-220 по описа за 2010 г. на Върховния административен съд, VІІ отделение, докладвано от съдията Соня Янкулова.

Производството е по чл. 185 и сл. АПК.

Образувано е по жалба на Росица Георгиева Стойчева от София, ж. к. Люлин, бл. 314, вх. В, ет. 2, ап. 43, и на Павел Младенов Първанов от Монтана, ул. Неофит Рилски 38, ет. 4, ап. 4, срещу Инструкцията за подбора, подготовката и преминаването на службата на служители от Министерството на вътрешните работи, изпращани като полицейски наблюдатели в мисии на международни организации, рег. № Із-971 от 30.06.2006 г. В срока по чл. 189, ал. 2 АПК към оспорването се присъедини Бойко Георгиев Камарски от София, ж. к. Разсадника, бл. 65, вх. А, ет. 12, ап. 41.

Жалбоподателите считат Инструкцията за подбора, подготовката и преминаването на службата на служители от Министерството на вътрешните работи, изпращани като полицейски наблюдатели в мисии на международни организации, рег. № Із-971 от 30.06.2006 г. (Инструкция 2006) за действащ подзаконов нормативен акт с оглед влязлото в сила Решение № 14946 от 08.12.2009 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 5837 от 2009 г. (ДВ, бр. 57 от 2010 г.). Твърдят, че Инструкция 2006 е нищожна поради неизпълнение на законовата процедура по издаването й. В нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България и чл. 37, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) обжалваната Инструкция 2006 не е обнародвана в „Държавен вестник“, поради което не е произвела действие. Алтернативно твърдят, че Инструкция 2006 е незаконосъобразна в частта „и ползване на неплатен отпуск за времето на участие в мисията“ на чл. 15, ал. 1 и в частта „и им разрешава ползване на неплатен отпуск за времето на участие в мисията“ на чл. 15, ал. 2 поради противоречие с чл. 212, ал. 1, т. 7 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и чл. 32 от Закона за държавния служител (ЗДСл.). Задължителното обвързване на изпращането на служителите на Министерството на вътрешните работи (МВР) за участие в мисии на международни организации с излизането им в неплатен отпуск е в противоречие с характера на правото на отпуск като субективно право и не може да е условие за участие в мисии. Съгласно чл. 51, ал. 1, т. 8 ЗМВР за изпълнение на основните си задачи по чл. 6 структурите на МВР извършват дейности по участие в мисии извън територията на страната. С оглед на това за времето на участието си в мисия служителите на МВР изпълняват задачи по служебното си правоотношение, поради което следва да получават заплата за труда си по аргумент от § 1а ЗМВР във връзка с чл. 32 ЗДСл. Сочат, че за времето на участие в мисии служителите на МВР не получават възнаграждение от международните организации, а само средства за издръжка – пътни, дневни, квартирни.

Жалбоподателят Павел Първанов излага и доводи за противоречие със Съвместно действие 2008/124/ОВППС на Съвета относно мисията на Европейския съюз в областта на върховенството на закона – Еulex Kosovo. Твърди и излага подробни аргументи, че Инструкция 2006 е дискриминационна досежно възнаграждението, общественото и здравното осигуряване на служителите на МВР, които участват в мисии, спрямо другите служители в държавата, които участват в международни мисии. Жалбоподателите молят съда да прогласи нищожността на оспорената Инструкция 2006, алтернативно, да отменят оспорените разпоредби като незаконосъобразни. Жалбоподателят Павел Първанов се представлява от адв. Младен Георгиев. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – министърът на вътрешните работи, счита жалбата за недопустима. Оспореният акт няма белезите на подзаконов нормативен акт. От съдържанието на Инструкция 2006 е видно, че тя не може да бъде квалифицирана като нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 3 ЗНА. Актът не дава задължителни указания на подчинените на министъра органи и с нея не се указва прилагането на нормативен акт. Не е налице и законова делегация за издаването му. Инструкция 2006 е акт на министъра, който разписва вътрешния ред, по който служителите на МВР могат да кандидатстват за участие в мисии на международни организации. С нея не възникват и не се засягат права или законни интереси на неопределен кръг субекти, а единствено се регламентира редът за упражняване на предоставените на служителите на МВР права. Инструкция 2006 е в кръга на оперативната самостоятелност на административния орган. Ответникът счита жалбата на Росица Георгиева Стойчева за недопустима поради липса на правен интерес. Към момента на подаване на жалбата служебното правоотношение на Стойчева е прекратено по силата на заповед № К-6671 от 18.08.2009 г., поради което и с оглед на възможността само служители на МВР да участват в мисии не е налице възможност за засягане на нейни субективни права. Алтернативно ответникът поддържа искане за неоснователност на жалбата. Счита за неоснователно твърдяното нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конституцията с оглед изложеното досежно характера на Инструкция 2006. Твърди, че посоченото в чл. 212, ал. 1, т. 7 ЗМВР право на неплатен отпуск за участие в мисии може да бъде упражнено единствено по желание на служителя. Инструкция 2006 не задължава служителите да ползват неплатен отпуск, тъй като участието в мисии е на доброволен принцип. Не е налице и нарушение на Закона за държавния служител, тъй като по време на участието си в мисии служителят е в неплатен отпуск и следователно не е налице хипотезата на чл. 32 ЗДСл. Служителите на МВР, полагайки труд по служебно правоотношение, ако отговарят на определени критерии, имат право да участват в конкурс за подбор на участници за определена мисия. Сочи, че в жалбата на Първанов са наведени доводи за наличие на дискриминационни елементи. Твърди, че разглеждането им става по специален ред, поради което жалбата в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане. Оспорва размера на претендираните от Първанов разноски по делото.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбите. Инструкция 2006 е нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 3 ЗНА и издаването й е в нарушение на чл. 5, ал. 5 от Конституцията. С оглед на това актът е нищожен.

Върховният административен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

По предмета на правния спор:

Инструкцията за подбора, подготовката и преминаването на службата на служители от Министерството на вътрешните работи, изпращани като полицейски наблюдатели в мисии на международни организации, е одобрена със заповед № Із-971 от 30.06.2006 г. на министъра на вътрешните работи. Със заповед № МЗ-11 от 05.06.2007 г. на министъра на вътрешните работи е одобрена нова Инструкция за подбора, подготовката и преминаването на службата на служители от Министерството на вътрешните работи, изпращани за участие в мисии на международни организации (Инструкция 2007). С § 1 от допълнителните разпоредби на Инструкция 2007 Инструкция 2006 е отменена. Инструкция 2007 е обжалвана пред съда и с Решение № 14946 от 08.12.2009 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 5837/2009 г., е прогласена нищожността й. Съдебното решение е обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 57 от 27.07.2010 г., от която дата, с оглед разпоредбата на чл. 194 АПК, влиза в сила. От тази дата съгласно чл. 195, ал. 1 АПК Инструкция 2007 е отменена. Ответникът не твърди и по делото няма ангажирани доказателства, които да установяват отмяната на Инструкция 2006 с друг, последващ акт на министъра. Следователно към датата на образуване на настоящото производство Инструкция 2006 е прилаган от ответника акт.

По допустимостта на оспорването:

Допустимостта на оспорването на Инструкция 2006 е функция на нейния характер като акт и на наличието на правен интерес у жалбоподателите.

1. По характера на акта:

Безспорно е, че Инструкция 2006 е административен акт – едностранно волеизявление на административен орган, направено въз основа на закона и с цел неговото изпълнение. Волеизявление, защото съдържа нареждане относно дейността по участие на служители на МВР в мисии. Едностранно, защото произвежда действието си (поражда правните си последици) независимо от волята на адресатите. Волеизявление на административен орган, защото министърът на вътрешните работи е едноличен централен държавен орган съгласно чл. 19, ал. 2, т. 4 от Закона за администрацията. Издаден е във връзка с изпълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи.

Спорът е досежно характера на този акт – нормативен или ненормативен. Жалбоподателите твърдят, че това е нормативен административен акт, а ответникът – че това не е нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 3 ЗНА, а акт по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК, който създава права и задължения само за подчинените му органи. В съответствие с принципа на правната сигурност наименованието на даден административен акт би следвало да съответства на характера му, установен с позитивното право. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ЗНА инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. Характерът на акта обаче не следва автоматично от наименованието му. Законовите критерии за нормативния административен акт са съдържанието на включените в него правила за поведение, адресатите и правното му действие – чл. 75, ал. 1 АПК.

а) по съдържанието на нормите:

Видно от съдържанието на включените в Инструкция 2006 норми, те представляват общо, безлично, абстрактно правило за поведение, което урежда по общ и задължителен начин действията по подбор, подготовката и преминаването на службата на служителите на МВР в мисии. Неоснователно е твърдението на ответника по жалбата, че нормите не давали никакви указания на подчинените на министъра органи, нито им указвали как да се приложи законът, а разписвали „вътрешния ред, по който служителите могат да кандидатстват за участие в мисии“. Ред означава последователност в извършването на дадени действия. Видно от включените в Инструкция 2006 норми, повечето от тях не създават ред за упражняване на визираното в чл. 191, ал. 1, т. 8 ЗМВР право на служителите на МВР да бъдат назначавани без конкурс на друга длъжност в рамките на притежаваната категория, нито на правото им на неплатен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 7 ЗМВР за времето на участие в мисии. Нормите в инструкцията регламентират упражняването на имплицитно уредената (до 01.01.2011 г.) в закона възможност на служителя да участва в мисии. Нормите на Инструкция 2006 установяват, че това е доброволно (чл. 4 – изрично и изведено систематично от конкурсното начало), условията, на които трябва да отговаря служителят (чл. 5), статуса на служебното му правоотношение (чл. 15, ал. 1 и 2, чл. 23, ал. 2), възможността да носи отговорност за действията си по време на мисията (чл. 22, т. 2), възможността да получи оценка за дейността (чл. 17, ал. 2, т. 7), т.е. установяват условията за упражняване на субективното право на участие в мисии. Наред с това инструкцията определя (чл. 2), че участието в мисии става във формата на структурна единица – контингент, създава компетентност за предоставянето на мандат (чл. 3) и за прехвърлянето на ръководството на структурната единица на ръководството на мисията (чл. 16). Това съдържание на правните норми безспорно създава задължителни, абстрактни правила за поведение, чрез които се претендира да се уредят (в голямата си част при това първично) отношенията по повод и във връзка с упражняването на субективното право на служителите на МВР на участие в мисии. То не се ограничава със създаването на ред за прилагане на законови норми. Следователно съдържанието на нормите на Инструкция 2006 определя нормативния характер на акта.

б) по адресатите на нормите:

Що се отнася до втория законов белег на подзаконовия административен акт – неопределен и неограничен брой адресати, той също е налице. Визираните в Инструкция 2006 правила за поведение са задължителни както за органите, пряко отговорни за осъществяване на дейността, осигуряваща участието на служители на МВР в мисии, така и до всеки един служител на МВР, който реши да упражни правото си на участие в мисии. (Визираният в чл. 5, ал. 1 от Инструкция 2006 кръг от субекти, адресати на правото на участие в мисии – служители на Национална служба „Полиция“, от една страна, ограничава без законово основание кръга на адресатите, а, от друга, с оглед посоченото в § 108 ЗВМР следва след влизането в сила на тази разпоредба актът да се счита приложим за всички служители на министерството.) Безспорно, нормите се отнасят само до служители на МВР. Те всички, поради факта, че министърът на вътрешните работи е едноличен централен държавен орган и с оглед на характера на министерството като администрация с йерархичен характер и централизъм в управлението (чл. 2 ЗМВР), се явяват негови подчинени. Но тези от тях, които кандидатстват за участие в мисии, упражняват свое субективно право, а не изпълняват визирано им в длъжностната характеристика служебно задължение, т.е. не действат в качеството си на подчинен орган. С оглед на това единствено и само от личната преценка на всеки служител зависи дали и кога ще попадне под регулиращото действие на нормите на инструкцията. Поради това и поради неопределеното във времето действие на акта е налице визираният от закона неопределен и неограничен брой адресати.

в) по приложимостта на правното действие:

Приложението на Инструкция 2006 не е еднократно, а дължимо винаги, когато служител на министерството упражнява правото си на участие в мисии. Т.е. налице е неизчерпващо се с еднократно приложение действие на правните норми, което обосновава наличие на исканата от закона многократност на правното действие на акта.

При така установеното наличие на административноправни норми, които се отнасят за неопределен и неограничен брой адресати и които имат многократно правно действие, е видно, че оспорената Инструкция 2006 е нормативен административен акт.

2. По правния интерес на жалбоподателите от оспорване на акта:

Ответникът твърди, че жалбоподателката Росица Стойчева няма правен интерес от оспорване на Инструкция 2006, тъй като със заповед № К-6671 от 18.08.2009 г. на министъра на вътрешните работи нейното служебно правоотношение е прекратено. С оглед на това тя към момента на подаване на жалбата няма качеството на служител на министерството, а според закона в мисии могат да участват само служители. Безспорно по делото е, че със заповед № К-31 от 03.01.2003 г. и заповед № К-1982 от 17.08.2006 г. Стойчева е назначена на щат „мисии на международни организации“, разрешено й е ползването на неплатен отпуск и е изпратена като служител на МВР в състава на международните полицейски сили, съответно като полицейски наблюдател в мисията на ООН в Косово. Няма спор, че служебното й правоотношение на 18.08.2009 г. е прекратено. Следователно към датата на подаване на жалбата – 01.09.2010 г., и до приключване на устните състезания тя не е обвързана от съдържащите се в Инструкция 2006 норми. Стойчева обаче е била подчинена на тези норми към датата на участието й във втората международна мисия в Косово. Именно оспорените норми на инструкцията са регламентирали отношенията, уреждащи участието й в мисията. С оглед на това нейните права и законни интереси са били предмет на регламентация, на засягане от акта, поради което за нея е налице правен интерес от прогласяване на нищожността на акта.

Жалбоподателите Павел Първанов и Бойко Камарски, видно от доказателствата по делото, са служители на МВР. Наред с това Първанов твърди, че въз основа заповед № К-2778 от 12.12.2006 г. на министъра на вътрешните работи е участвал в мисията на ООН в Косово. Този факт не се оспорва от ответника. С оглед на изложеното оспореният акт е засегнал законни права и интереси на Първанов, а досежно двамата жалбоподател може да засегне такива, поради което и за тях е налице правен интерес от оспорването.

По основателността на оспорването:

1. По твърдението за нарушение на изискването за форма:

От изложеното по-горе досежно характера на Инструкция 2006 като нормативен административен акт следва, че за нея е относимо изискването на чл. 5, ал. 5 от Конституцията – всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила три дни след обнародването. Относима е и аналогичната разпоредба на чл. 37, ал. 1 ЗНА, която изисква обнародване на подзаконовите административни актове. Нормата на чл. 78, ал. 2 АПК препотвърждава конституционно установеното изискване за обнародване на нормативните административни актове. Това повтаряне на възприетото конституционно решение само утвърждава значимостта на обнародването като начин за узнаване от адресатите на акта за издаването му и като завършващ елемент на фактическия състав по издаване на нормативния административен акт, в т.ч. по определяне на момента на влизането му в сила. Всеки акт, за да породи правно действие, т.е. за бъде противопоставен на адресатите си, трябва да е станал тяхно достояние. За нормативните административни актове това става чрез обнародването в „Държавен вестник“, което създава законовата презумпция за узнаване. С оглед на това при необнародване актът не е довършен – не са извършени предписани от Конституцията действия. Недовършеният акт не може да произведе правно действие, но може (по принцип) да бъде довършен – в случая с обнародването му. Въпросът е, че хипотетичната възможност за довършване не е осъществена. Инструкция 2006 е приета на 30.06.2006 г. До отмяната й от Инструкция 2007 – 05.06.2007 г., не е обнародвана. Впрочем, именно поради необнародване е прогласена нищожността и на Инструкция 2007 г. Въпреки необнародването, т.е. въпреки недовършения акт, Инструкция 2006 е поставен в изпълнение акт. Налице е превръщане на фактическото в нормативно – налице е трайно прилагане на акта от адресатите му и фактическо уреждане в съответствие с него на отношенията, предмет на регламентация. Да се приеме при това положение, че актът продължава да е недовършен, т.е. несъществуващ, означава да се толерира неправомерното действие на органа, като му се позволи да постигне желан от него фактически резултат в нарушение на конституционна норма. Това пряко нарушава принципа на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и принципа на законност – чл. 4, ал. 1 и 2 АПК, както и изискването за правна стабилност и оправданите очаквания на правните субекти. Вярно е, че всеки, който има интерес да установи факта на необнародване на акта, може да заведе установителен иск по чл. 128, ал. 2 АПК. Но с оглед субективните предели на действие на установителното съдебно решение то ще има действие само между страните по делото. В контекста на презумпцията за законосъобразност на административния акт и на неговата пряка изпълняемост, както и на конституционното задължение на съда да осъществява контрол за законност на актовете и действията на административните органи – чл. 120, ал. 1 от Конституцията, да се приеме в случая, че е налице недовършен акт, а не изпълняем порочен акт, означава съдът да не изпълни задължението си за ефективна защита на правата и законните интереси на гражданите и на държавата – чл. 117 от Конституцията. Именно трайното фактическо прилагане на акта обективира окончателното приключване на производството по издаване на акта и прави неизпълнението на конституционното изискване за обнародване съществено нарушение на изискването за форма. Съществено, защото засяга волеизявлението на органа в степен, в която е налице липса на валидно волеизявление. Това прави Инструкция 2006 нищожен нормативен административен акт. В тази насока е и трайната практика на Върховния административен съд, от която настоящият състав не намира основание да се отклони (Решение № 2174 от 11.03.2004 г. по административно дело № 3680/2003 г.; Решение № 14935 от 08.12.2009 г. по административно дело № 12183/2009 г.; Решение № 11788 от 12.10.2009 г. по административно дело № 9523/2009 г.; Решение № 4650 от 09.04.2010 г. по административно дело № 2409/2010 г. и други).

2. По материалната компетентност на органа:

Оспореният акт е нищожен и на още едно основание – издаден е без надлежна законова делегация. За да издаде нормативен административен акт съответният орган, е необходимо да има изрична законова делегация – чл. 2, ал. 1 ЗНА и чл. 76, ал. 1 АПК. Законовата норма е тази, която създава правната възможност, компетентността на съответния орган да постанови нормативен административен акт, с който да регламентира определения в тази норма кръг обществени отношения. Безспорно, съгласно чл. 115 от Конституцията министърът е орган, който има право да издава нормативни административни актове и в частност инструкции, т.е. той има лична компетентност да издава такъв вид нормативен административен акт. Необходимо е обаче законова норма да създава и материалната му компетентност – да определи обхвата на обществените отношения, които следва да бъдат регламентирани с подзаконовия акт. Функционалната компетентност по изпълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи, визирана в § 26 ЗМВР, не създава материална компетентност за издаване на нормативен административен акт, с който да се регламентира правото на служителите на МВР на участие в мисии. Без законово създадена изрична материална компетентност постановеният нормативен акт е издаден при липса на компетентност, което прави актът нищожен.

Тъй като констатираният порок на акта е толкова съществен, че води до неговата нищожност, съдът не обсъжда доводите за неговата незаконосъобразност поради противоречие със закона, както и за противоречие със Съвместно действие 2008/124/ОВППС на Съвета относно мисията на Европейския съюз в областта на върховенството на закона – Еulex Kosovo, и за дискриминация. Следва само да се посочи, че защитата от дискриминация се осъществява по реда на нарочно административно производство пред независимия специализиран държавен орган – Комисията за защита от дискриминация, като съдът има компетентност да проверява законосъобразността на нейните решения, или чрез исково производство по реда на чл. 71 и сл. от Закона за защита от дискриминация. Твърдения за дискриминация, както основателно сочи ответникът, не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство.

Следва да се посочи, че със Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи, обнародван в „Държавен вестник“, бр. 88 от 09.11.2010 г., са приети изменения и допълнения на чл. 51 и 212. С § 22 са създадени нови ал. 6 и 7 на чл. 51, в които е записано изрично правото на държавните служители в министерството да участват в мисии извън територията на страната, като условията и редът за това участие се определят със съвместна наредба на министрите на вътрешните работи, на отбраната и на външните работи. С § 75 е прието изменение на чл. 212, ал. 1, т. 7, като текстът „неплатен отпуск – за времето на участие в международни мисии“ е отменен. Измененията са в сила от 01.01.2011 г. В § 96 е посочено, че издадените подзаконови нормативни актове преди влизането в сила на изменението на закона се прилагат до издаването на съответните нови, доколкото не му противоречат. Доколкото обаче Инструкция 2006 е нищожен нормативен административен акт, то тази правна норма е неприложима досежно нея – не може да бъде отменен акт, който е нищожен. С оглед на това и в съответствие с посоченото по-горе, както и в съответствие със задължението на съда да гарантира несмущаваното функциониране на държавното управление съдът следва да обяви нищожността на Инструкция 2006.

С оглед изхода от делото, направеното от жалбоподателя Първанов искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Министерството на вътрешните работи да заплати на Първанов направените по делото разноски. Видно от доказателствата по делото, Първанов е направил 30 лв. разноски за държавна такса, 1000 лв. разноски за внесено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 011925, както и 58, 81 лв. разходи за закупуване на гориво, удостоверени с фискален бон от 28.02.2011 г. на „Лукойл България“ – ЕООД. Съдът счита за основателно възражението на ответника за неприсъждане на разходите за гориво. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 АПК допуска възстановяване на разноски само и единствено по производството. Разходите за транспорт до гр. София не са разходи по производството. Макар и да се твърди, че са направени с цел участие в съдебното производство, то, първо, това не е надлежно доказано – представеният фискален бон не установява нищо друго, освен размер на заплатената сума, количеството закупен бензин и датата и часа на покупката. Второ, той не установява кой е извършил покупката и за каква цел. Трето, разноските по смисъла на чл. 143, ал. 1 АПК включват сумите, които страната е заплатила за извършване на процесуални действия и за оказаната й правна защита, не и за пътуване до седалището на съда. Що се отнася до твърдението на ответника, че размерът на изплатеното възнаграждение следва да се определи на база на разходите за явяване в съдебно заседание, следва да се посочи, че адвокатското възнаграждение се определя не на основата на разходи за явяване, а на основата на фактическата и правната сложност на делото и визираното в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото не е налице възражение за размера на определеното възнаграждение, а само за начина на неговото определяне, съдът не следва да присъжда по-нисък размер на изплатеното адвокатско възнаграждение. Общият размер на дължимите на Първанов разноски е 1030 лв.

Видно от изложеното, Инструкция 2006 е нормативен административен акт, издаден без надлежна материална компетентност и при допуснато съществено нарушение на изискванията за форма, поради което е нищожна. Съдът следва да обяви нищожността й.

Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1 АПК, Върховният административен съд

РЕШИ:

Обявява Инструкция за подбора, подготовката и преминаването на службата на служители от Министерството на вътрешните работи, изпращани като полицейски наблюдатели в мисии на международни организации, рег. № Із-971 от 30.06.2006 г., за нищожна.

Осъжда Министерството на вътрешните работи да заплати на Павел Младенов Първанов от Монтана, ул. Неофит Рилски 38, ет. 4, ап. 4, 1030 лв. разноски по делото.

Председател: Георги Колев

9379